Маран се изкикоти.
— Не. Има гардеробни, бани, места за приеми — усмивката й изчезна и тя каза почти на себе си: — Но не правим кой знае какво, освен да спим — и продължи бързо: — Над него са слугинските стаи, после солариумът, оранжериите, такива неща. Всички места, от които ние, богатите и глупави хора, имаме нужда, за да си запълваме живота — лицето й светна, тя отстъпи крачка назад и направи реверанс. — Воала, сър. Резиденцията на конт и контеса Аграмонте и Лаведан. Мнението ви?
Отвърнах с комплимент и тръгнахме надолу по стълбището. „Колко странно — помислих си. — Женени от две години, а спят в отделни спални.“ Но може би точно така живееха много богатите. Колкото до подигравката на конт Лаведан с начина, по който жена му си прекарва свободното време, не смятах, че беше много учтиво от негова страна. Когато се върнахме на долния етаж, ми хрумна нещо тъжно: ако аз бях женен за Маран, със сигурност щях да използвам нощите си много по-добре, отколкото в писане на писма. Това също беше нередно, затова се помъчих да си го избия от главата и само включих конт Лаведан в списъка на задниците, които съм срещал.
Като че ли никой в кръглата стая не беше забелязал липсата ни — гостите се бяха разделили на няколко разпалени в спорове малки групи, всяка от които защитаваше или атакуваше един или друг проблем. Маран наля още една чаша пунш.
— Въпреки че се радвам, че се запознахме, капитане — почна тя, — откровено казано, очаквах с нетърпение да се запозная с вашия приятел, чародея Тенедос — махна с ръка към хората наоколо. — Ернад може би се изрази малко… попресилено, но до голяма степен е прав. Понякога хората, които каня, теоретизират много, но не притежават голям опит — лицето й стана сериозно. — Но едва ли точно аз трябва да го казвам. Нищо друго не съм направила в живота си, освен да се родя и отрасна богата.
Странна жена. Колко променливи настроения. Но със сигурност не скучаеше.
Отново се загледах неволно в очите й и въртопът ме повлече. Изплувах с почти физическо усилие.
— Надявам се, че можете да убедите приятеля си да посети някоя от вечерите ми. Разбира се, бих желала вие също да дойдете.
— Мога да направя нещо по-добро — отвърнах. Беше нередно, но много ми се искаше отново да видя тази жена. — Не зная дали е прилично да поканя омъжена жена, но чародеят говори вече от две вечери, в три часа след залез-слънце, в залата Моратиан. Ще съм щастлив да съм с вас и да се погрижа за сигурността ви на връщане.
— Да сте с мен ли, Дамастес, ако не възразявате да ви наричам така? Това е изключително неприлично, освен ако не го разбирате във военен смисъл.
— В какъв друг смисъл бих могъл да го разбирам?
Тя се усмихна.
— След като сте с толкова чисти помисли, приемам поканата ви. Да изпратя ли екипажа си да ви вземе?
Кимнах. После някакъв слуга дойде да й обяснява нещо и аз се изнизах.
Накратко, бях се замаял като селски дръвник, чиято покана за празника на жътвата току-що е приета от някое девойче.
Следващите два дни минаха като в мъгла. Не обръщах почти никакво внимание на службата и дори тъпотата на моите Тенекиени кентаври, както си ги бях нарекъл наум, не можеше да събуди гнева ми.
Половин час преди времето, в което Маран каза, че ще пристигне впрягът й, чаках пред казармата, в парадна униформа. Нетърпението си беше изиграло ролята, но също така не исках да ни види някой от Шлемовете с развързани езици, въпреки че нямаше нищо кой знае колко нередно.
Каретата й беше луксозна, от боядисано с червен лак дърво, покрито със златен варак, и стени, изобразяващи митологични сцени. Теглеха я четири дорести коня. Кочияшът и лакеят седяха отпред, а отзад имаше капра за други двама.
Маран отвори вратата. Носеше широки торбести панталони, за които знаех, че са последната мода, червено-черна копринена блуза, скромно стегната около шията, и кожен жакет с качулка против студа. Лицето й беше леко зачервено, въпреки че прозорчето беше затворено.
Поклоних се, целунах подадената ми ръка и се качих. Тя затвори вратата и потеглихме плавно. Вътрешността на каретата беше цялата в коприна.
— Радвам се, че ви виждам, контесо — казах официално.
— И аз вас, капитане — усмихна се. — Може ли да ви кажа нещо шокиращо?