— Капитан а̀ Симабю — заговори той, щом забеляза, че е привлякъл вниманието ми, и се усмихна гадно, — разбирам, че сте имали изключителното щастие да бъдете ухажван от една контеса. Мога ли да попитам какви… скрити таланти притежавате, след като никой от нас не е бил удостояван с усмивка от въпросната красавица?
Определено не желаех да се разпространи точно такъв слух. Оставих чашата си на тезгяха и бавно тръгнах към легата. Той се опита да задържи усмивката си, но докато се приближавах, тя се стопи. Все пак славата на симабюйците като буйни скандалджии си има някои предимства, в края на краищата.
Замахнах с ръка и той трепна — явно очакваше, че ще го ударя. Но вместо това дръпнах чашата от ръката му и я подуших.
— Легат, забелязвам, че сте пили. Иначе едва ли щяхте да си позволите да оскърбявате една от най-уважаваните фамилии в града.
Този ъгъл на атака не беше очаквал.
— Капитане, аз…
— А сега спорите с мен? — обърнах се и привлякох вниманието на ескадронния командир на Нексо, младши капитан Ейбъркорн, по-старши от мен по стаж.
— Капитане, ще позволите ли да ви отнема малко време?
Ейбъркорн се приближи.
— Капитане, този ваш легат има дързостта да оскърби моя приятелка, контеса Аграмонте и Лаведан, в присъствието на тези офицери. Той или е глупак, или е пияница. Не мога, разбира се, да призова човек с по-нисък ранг да отговаря за думите си, нито бих цапал сабята си с кръвта му. Бих могъл да го призова да се яви пред съда на честта. Но като отчитам младостта и неопитността на легата, ще позволите ли да ви посъветвам да наложите подходящо наказание на това глупаво момче?
Нексо беше почервенял от гняв и от страх. Прояви достатъчно благоразумие да си замълчи. Вече започвах да се забавлявам. Капитан Ейбъркорн, който не се славеше с репутацията на бързо мислещ човек, се оплете, след което каза, че да, да, разбира се, това не може да се позволи, и дали нямам някаква идея какво наказание ще е подходящо?
— Естествено, че имам, сър. Навярно бихте могли да му забраните да стъпва в офицерската трапезария за един месец и, тъй като явно има проблем с гроздовата, да не посяга към чашата за евентуално по-дълъг срок. Ако не друго, това поне ще намали разходите му в столовата.
— Приемам, сър. Легат, чухте какво каза капитанът. Марш оттук и да не съм чул повече за подобен инцидент, ако държите да останете при Шлемовете!
По този начин се справих с легат Нексо. Клюката сигурно щеше да се запази, но щеше да се шепне на ухо.
Предпочитах, разбира се, просто да го зашлевя в лицето, но този по-подмолен войнишки начин да го накажа щеше да свърши повече работа. Единствената причина да подейства беше, разбира се, в страха на всички тези кариеристи, наричащи се „военни“, че може с приказките си да оскърбят такава могъща фамилия като Аграмонте или Лаведан.
Тъй че в края на краищата на мен се падаше да играя ролята на глупака. Замислих се какъв костюм се полага на глупака и за първи път в живота ми ми се наложи да се занимая с безсмислените, но доста притеснителни баналности, с които беше изпълнен животът на богатите.
Не можех да се явя в униформа естествено. Помислих си за Вачан, но това щеше да унизи бога-маймуна, когото почитах. Легат Йонджи ми предложи просто решение: да изровя дрипите, с които се бях маскирал като кайтец, и да ги облека. Премислих го, но кожата ми настръхна — все пак ми бяха врагове и не можех да си позволя да ги удостоя по никакъв начин с подобна чест. Карджан, който определено започваше да прехвърля границата на позволеното, ми предложи да вляза в залата чисто гол.
— И какво ще представлявам така?
— Ами, франзела, сър.
Пратих го в конюшните и отидох за съвет при Тенедос. Той също щеше да ходи на бала, с Расена. Вече се бях позапознал с нея, и тъй като не държах много на репутацията на хората, освен доколкото е свързана с честността им, бях започнал да я харесвам. Имаше остър ум и умееше да поставя на място гъмжилото претенциозни благородници, стекли се в столицата.
Тенедос ми каза, че неговият костюм вече е избран от баронесата. Щяха да се облекат в кожи и да носят криваци като Първия мъж и Първата жена.
— Защо не облечеш селски дрипи, с едно жълто копринено въже на врата? — попита той. — Ще видиш колко души ще разпознаят костюма и ще разбереш доколко са проникнали товиетите — бях му разправил, разбира се, за маркиза Фенелон и златната й брошка, а той ми бе отвърнал, че не е изненадан. Реших, че предложението е интересно, но нищо повече.