Тенедос се поклони на Маран и поведе Расена към дансинга.
Хванах Маран за ръката и ги последвахме.
Маран естествено танцуваше превъзходно. Мен общо взето ме смятат за добър танцьор, но тя знаеше най-новите стъпки, докато аз познавах само по-старите стилове. Тъй че няколко мелодии си седяхме, бъбрехме си и се наслаждавахме искрено на компанията си. Помислих си с лек копнеж, че вече прилича на начало на ухажване, когато двете страни изпитват удоволствие от остроумието на бъдещия любовник, от обаянието и чара му.
Засвириха танц, чиито начални стъпки знаех, поканих я и се понесохме по вълните на музиката.
Тъканта на роклята й беше като коприна на допир, но докато коприната е хладна, тази беше топла, оживяла от краткотрайното заклинание на магьосника.
Ръцете ми леко се плъзнаха от раменете й надолу до кръста и усетих началото на цепнатинката. Жадувах да ги пусна още по-надолу и да стисна дупето й, но проявих благоразумие.
— Дамастес, танцувате по-дръзко, отколкото би позволила една гувернантка.
— Извинявам се на невидимата желязна лейди. Но не и на вас.
— Вие сте безсрамник, сър. Армията ли ви учи на такова поведение?
— Това е нищо, мила контесо. Например има един танц, измислен от войниците от истинския ми дивизион, в далечен Мехул, когато посещават порочните свърталища на Гнилите бардаци, при който мъжът трябва да прегърне дамата много плътно. Разбира се, ние офицерите никога не участваме в подобни показно сексуални забавления.
— Този танц бавен ли е, или бърз?
— Променлив е, и съм виждал някои жени да скачат от пода и да увиват краката си около партньора, а после се извиват надолу, докато косата им докосне пода.
— Доста порочен е, явно — каза Маран. — И определено акробатичен — засмя се. — Не бихме ли шокирали благонравните хора на Никиас, ако изведнъж започнем подобно изпълнение?
— Вероятно — отвърнах, леко замаян от представата. — Но аз поне няма да забележа реакцията им.
— Внимавайте, сър.
Някой ме докосна по рамото, върнах се на земята и се приготвих с неохота да отстъпя Маран на натрапника. Пред мен беше застанал Илиас Мейлбранч.
— Добър вечер, капитан а̀ Симабю.
Кипнах от яд, но си замълчах и отстъпих. Маран изглеждаше объркана, но пристъпи към Мейлбранч, готова да продължи танца с него. Усмихна му се — длъжен бях да призная, че ландграфът притежаваше чар.
— Не, контесо, не ви каня на танц, но благодаря за високата чест — каза той. — Господарят ми желае да побеседва с вас — кимна към мен. — Честта от присъствието на дамата ще ни е необходима за известно време, тъй че, ако ни извините…
Лицето на Маран се изчерви.
— Капитане, не съм сигурна дали разбирам какво всъщност желае този човек, но съм изключително шокирана, че очаква от мен да изоставя придружителя, когото съм си избрала за тази вечер, по покана на неговия господар за някакъв разговор, който се бои да чуете. Разбирам, че го познавате?
— Всъщност… — отвърнах, едва потискайки гнева си, и изписах на лицето си озадачена физиономия. — О, да, сетих се. Извинете ме. Контеса Аграмонте и Лаведан, това е Илиас Мейлбранч. Мисля, че имаше някаква титла… ах да, ландграф.
Мейлбранч се намръщи, а Маран килна леко глава и го изгледа. Преди да успее да отговори на оскърбителната му покана, заговорих с възможно най-вежливия тон:
— Приемете най-покорните ми извинения, ландграф Мейлбранч. Но не можах да ви позная без жълтото ви копринено въже.
Очите на Мейлбранч светнаха от гняв и той рязко се обърна към мен.
— Какво искате да кажете, сър?
Вместо да му отговоря пряко, заговорих на Маран.
— Нашият добър ландграф си има близки приятели по планинските хълмове, а вече и по други места, приятели, които споделят доста необичайни идеи как да се обогатят. Тук няма да си позволя да упомена името им, но спокойно можете да свържете приятелите му с най-големия боклук, какъвто можете да си представите от човек с поведение като неговото.
Мейлбранч стисна зъби.
— Вашето поведение, сър, е точно такова, каквото може да очаква от един селяк. Господарят ми просто реши, че на дамата може да й е приятно в компанията на един джентълмен, вместо с някакъв си наемник от една затънтена варварска провинция, който вероятно е положил клетва за целомъдрие, подходяща за костюма му.
На това можеше да има само един отговор. Щях да избухна, но видях как ръката на Мейлбранч несъзнателно погали дръжката на ножа. Ако го ударех, имаше право да се защити на място с всички възможни средства, а аз бях невъоръжен, макар че ни най-малко не се боях от него. Ако го призовях на дуел, изборът на оръжие щеше да е негов, а той очевидно беше експерт с ножа. Маран също разбра какво може да се случи и гневът й премина в страх.