Не знам откъде намерих сили да се овладея — сигурно Танис или моят бог-маймуна Вачан ми я дариха. Но успях и казах със сравнително спокоен тон:
— Ландграф, знам какво искате да направя, но не мога. Един нуманцийски офицер не може да се дуелира с човек от по-низш ранг.
— Как смеете! Фамилията Мейлбранч може да изреди родословието си хиляда години назад!
— Ако е така, в което се съмнявам, то прадедите ви биха увесили носове, като видят, че потомъкът им се е унизил до ролята на сводник на един лъжеблагородник.
Това свърши работата.
Мейлбранч заяви ледено:
— Значи така? Моят отговор ще бъде на полето на честта. Това приемливо ли е за вас?
Кимнах и го оставихме.
Червеното на гнева позаглъхна и се огледах наоколо. За щастие, като че ли никой не бе забелязал или чул разговора, само ни поглеждаха учудено защо продължаваме да стоим в средата на дансинга.
Хванах Маран и се отдалечихме, като се преструвахме, че танцуваме.
— Сега какво ще стане? — прошепна тя.
— Сега ще го убия.
След няколко минути гневът на Маран кипна отново и тя поиска да отиде при Чардън Шир и да му каже в очите каква жалка свиня е.
— Щом желаеш — отвърнах. Подбирах внимателно думите си. — Ще те придружа с удоволствие.
— Не, няма да ме придружиш! Мога да се погрижа за себе си. Освен това сигурно ще извадиш камата на онзи нещастник и ще го наръгаш, и после какво става?
— Ще ме екзекутират, разбира се. Но ще умра щастлив и ще се издигна на Колелото затова, че съм служил на толкова красива жена.
— Престани да се опитваш да ме успокоиш, по дяволите!
— Моля за извинение.
Понечих да добавя, че не аз съм този, който я оскърби, но за щастие си задържах езика зад зъбите. Бяхме сами, в една от градините. Бяхме излезли от балната зала, за да се успокоим, но явно не ставаше. Маран се загледа мълчаливо в нощта. След малко се обърна.
— Не, Дамастес. Аз трябва да се извиня. Глупава съм, да мисля, че ще отида при Чардън Шир. Той ще отрече, че е казвал такова нещо, и тогава аз ще изляза глупачката. Защо, в името на всички адове, винаги вярват на мъжа?
— Не знам. Може би защото мъжът прави законите.
— Добре, но е тъпо и е шибано! — гневът й се връщаше. Роклята й като че ли реагираше на яда й, защото змийските извивки направо кипяха по тялото й.
— Така е.
Не знаех какво да направя — вечерта беше съсипана. Реших, че трябва просто да напуснем, без да се вдига шум. Но вместо да го предложа, я прегърнах нежно и я притиснах до себе си.
Стояхме дълго така, без да проговорим. Дъхът й се учестяваше и успокояваше, докато се мъчеше да се овладее.
— Няма да се разплача — промълви тя до гърдите ми. — Няма да позволя на онзи кучи син удоволствието да види и една сълза!
Вдигна глава към мен и устните й се разтвориха. Целунах я и тя ме целуна пламенно. После се отдръпна.
— Предполагам, че щеше да ми каже колко е очарован от мен и дали желая да го посетя в спалнята му. Не ми направи впечатление на човек, който ухажва дълго жените, които иска.
— Но съм чувала и по-гадни намеци. Синовете на богатите си мислят, че могат да говорят като коняри, когато не искаш да изпълниш всичките им желания, и имат много странни представи какво би могла да желае една млада жена без придружител — на устните й се появи лека усмивка. — Въпреки че никога не съм ги получавала от особа с толкова висок сан като Чардън Шир. Предполагам, че трябва да се чувствам поласкана.
Изсмя се и смехът й беше искрен.
— Чудя се, дали този Мейлбранч се справя добре като сводник на Чардън Шир.
— Сигурно му е продал майка си и сестра си — отвърнах. Не й казах, че знам, че Мейлбранч е много повече от сводник — вече се бях уверил, че е специалистът на първия министър по най-мръсната работа.
— Ще ти кажа какво ще направим — заяви Маран. — Връщаме се и се забавляваме, и забравяме за калийците. Достатъчно приятно е тук, за да им позволя да развалят всичко.
Точно така и направихме. Чардън Шир и лакеите му ги нямаше, тъй че не беше невъзможно. И ставаше все по-лесно.