Балът щеше да продължи до зори, но малко след полунощ Маран предложи да си тръгнем.
— Представихме се, показах си тоалета и разбрахме, че калийците са свине. Какво повече да правим тук? Боя се, че ако хапна нещо, роклята ми ще се пръсне и ще изскоча от нея.
— Хмм. Колко интересна мисъл. Видя ли онзи поднос с еклерите? Много апетитни изглеждаха.
— Хайде, мой побъркан симабюецо! — засмя се, смъкна змийската качулка от главата си и косата й се изсипа на раменете. Аз също свалих маската си и я последвах.
По пътя към къщата й Маран се беше смълчала. Реших, че се е умислила заради обидата на Чардън Шир, и се постарах да подхвана весел разговор, за да я разсея.
Слязох от каретата, щом спря пред входа, и й подадох ръка. Канех се да й пожелая лека нощ и да ида в конюшнята за Лукан, когато тя промълви:
— Капитане, джентълмен ли сте?
— Надявам се, контесо.
— Тогава мога да ви поканя, въпреки че не знам какво да поднеса на такъв заклет въздържател.
— В чест на повода, мадам, ще направя изключение и ще позволя да ми сипете глътка от най-хубавото ви бренди.
— Вие наистина сте милостив човек, сър. Винаги сте готов да помогнете на една отчаяна и смутена девица.
Къщата беше пуста, не се мяркаха никакви слуги, макар че лампите по етажите светеха.
— Предполагам всички са помислили, че ще останем на бала до съмване, и са излезли да си потърсят свои забавления — намръщи се. — Много, много старо бренди. Трябва да е… в нечий кабинет.
Поведе ме нагоре по стъпалата и ме помоли да изчакам.
Стоях в коридора и се чувствах глупаво в оранжевия си халат. След малко тя излезе с кристална гарафа, която проблясваше на светлината на лампите.
— Да помислим. О, да. Знам, че все още не си виждал солариума. Хайде — хвана ме за ръката и ме поведе по стълбището към покрива.
Помещението беше голямо, със стъклен покрив, извит като къшей хляб. Всичко беше в бяло — столовете и масичките от ковано желязо, дори рамките на прозорците. Имаше врата, отваряща се към широка тераса.
Седнах предпазливо на един от изящните столове, а Маран ми сипа бренди и седна на един тапициран шезлонг, който сигурно щеше да се разпадне, ако бях опитал да го използвам.
— Искам да ти благодаря, че ме покани на този бал — заговорих. — Иначе щях да съм един от онези нещастни кавалеристи, които видяхме по улиците, да седя на коня, да се мъча да изглеждам достолепно и да ми замръзва… да ми замръзва…
— Гъзът е думата, която ти се губи.
— Не точно. Но става. Между другото, искрено те поздравявам за езика. Не знаех, че контесите могат да се изразяват така.
— Научаваш се, ако си отраснала в провинцията и яздиш много. Всичките ми коне откликват по-добре на такъв език, отколкото на гукания и разни такива.
— Колко странно. Армейските коне предпочитат да им говориш нежно. Може би непознатото ги кара да се вслушват.
Усмихнах се и тя ми отвърна с колеблива усмивка. За секунда отново се появи онова изражение на невинно същество, очакващо да го накажат. Тя стана и отиде до една от вратите. Взех си чашата и пристъпих след нея.
Отдолу беше реката и дори в този късен час видях светлините на баржи и лодки. Стори ми се, че чух нещо, и открехнах вратата. Оказах се прав. От водата долиташе тиха музика. След миг видях откъде идва: по течението към нас бавно се движеше луксозен сал и на него, изглежда, свиреше оркестър.
Стоях много близо зад Маран и надушвах, през парфюма й, който ме замайваше повече от глътката бренди, чистия мирис на косата й.
Тя се обърна, взе чашата от ръката ми и я постави на пода.
— Е, изпечен блъфьор такъв, вече сме далече от любопитните погледи и си осигурихме оркестър като по магия. Искам да го видя този танц от Гнилите бардаци.
Поколебах се, но дързостта на погледа й ме накара да се реша.
— Да върви във всички адове джентълменството — промърморих, а ръцете й ме обгърнаха и тя се разтопи в прегръдката ми. Ръцете ми се плъзнаха надолу по гърба й и, точно както бях копнял, стиснаха дупето й. Тя затаи дъх, кракът й се плъзна между краката ми и се понесохме като един. Дланите ми замачкаха, дъхът й се учести още повече и усетих дори през халата си как набъбнаха зърната на гърдите й.
Членът ми се вкочани до бедрото й и тя се притисна още по-плътно. Танцувахме така цяла вечност, след това изведнъж осъзнах, че музиката отдавна е секнала и се чува само в умовете ни.