— Вашето желание е заповед за мен, контесо.
И дупето й отново се надигна срещу мен.
Беше сиво, когато се изсулих през вратата. Намерих конюшнята, където беше вързан Лукан. Той ми изцвили с укор, че съм го оставил оседлан толкова дълго, и за извинение му прошепнах в ухото, че обещавам да го нахраня с най-хубавия зоб.
Замаян като последния пияница, препуснах по улиците на града. Зората изгряваше златна над Никиас.
18.
Островът на костите
Успях да избегна дневните дежурства, но бях спал само два часа, когато пиконосец Карджан ме събуди.
— Знам, че казахте да не ви безпокоя, сър. Но отвън има пратеник, много е настоятелен.
Станах замаян, навлякох един халат и заварих отвън чакащия ме — беше облечен съвсем невзрачно. Подаде ми плика и го разкъсах. Писмото гласеше:
Уважаеми капитан а̀ Симабю,
Ще забележите, че изпращам това писмо по един обикновен слуга. Не желая да Ви обидя, но искам да съм сигурен, че ще можем да разрешим противоречията си задоволително, без външна намеса.
Въпреки че моят господар Чардън Шир не се интересува много как ще умре един арогантен нуманцийски офицер, разбирам, че сте обвързан от някои условности, от вашите армейски правилници до несъмнения страх от Властта на Десетимата, които със сигурност не биха одобрили нашата среща.
Тъй като в Никиас не разполагам с приятели с необходимия ранг, надявам се да ми простите донякъде унизяващия начин, по който уреждам проблема, като изпращам това писмо по обикновен простосмъртен, вместо по човек, който е равен на положението ни, и предлагам да го уредим пряко.
Но двамата нямаме нужда от посредници, които да уговорят нещата. Ако това предложение е удовлетворително за Вас, окажете ми, моля, честта да изпратите по този човек своя отговор, предлагащ условията и мястото.
Калиецът имаше основание. Наредих на слугата да изчака и надрасках отговора. Заявих му, че съм съгласен и че, разбира се, можем да постигнем почетно и за двамата споразумение.
Условията ми бяха прости: щяхме да се бием призори, след четири дни; мястото беше Островът на костите, малко островче на три мили над града, рядко използвано от джентълмени, за да решат спора си; най-сетне, изборът ми на оръжия бяха меч и кама, еднаквите мечове щяха да се осигурят от мен, а ножовете всеки от нас имаше право да си избере лично.
Знаех, че последното щеше да го изненада и зарадва, защото създаваше впечатление, че подценявам силата му. Ала си имах една малка тайна, която той не знаеше.
Запечатах писмото, връчих го на пратеника и той докосна челото си с пръсти и си тръгна.
Изведнъж се събудих напълно и казах на Карджан да направи чай и да ми приготви баня. Докато действаше, забелязах как мята любопитни погледи към мен и му обясних какво предстои. За нощта, прекарана с Маран, премълчах, но подозирах, че си е направил очевидните заключения. След като човек не може да е герой в очите на личния си слуга, също толкова невъзможно е да скриеш някоя тайна.
— Без секунданти, сър, или някой свидетел, какво ще попречи на калиеца да извърти някоя мръсотия?
— Нищо. Длъжен съм да приема, че ландграфът е благородник.
— След Кайт и след товиетите, и онова, дето стана при оттеглянето, още ли мислите така за Мейлбранч?
— Нямам друг избор, нали?
Карджан измърмори нещо, което отказа да повтори малко по-силно, след като го помолих, и поиска да го извиня, за да приготви банята.
С Маран не се видях преди дуела, избягвах също така и Тенедос. Бях съвсем сигурен, че ако научи за проблема, ще се опита да го използва политически и да навреди по някакъв начин на Мейлбранч, както и на господаря му. Междувременно щеше да спаси и живота ми, но това бе последната ми грижа. Когато си помислех за калиеца, изпитвах само нажежена до червено омраза. Знаех, че е погрешно, неморално — не защото човек, който се е съюзил с удушвачите на Так, заслужаваше милост — а защото гневът не е добър мотив за бой. Накрая стигнах до състояние на хладно равнодушие и бях горд със себе си.
Изпратих учтиво писмо до Маран, в което й благодарих за това, че е позволила да я придружа на бала. Мислих дълго и много упорито как да изразя чувствата си, но се уплаших, че писмото може да попадне в ръцете на съпруга й. Накрая добавих, че нощта ми е дала спомени, които никога няма да умрат. Искаше ми се да съм по-умен, но нищо повече не можах да измисля. Надявах се, че ще разбере.