Цял ден не получих нищо, след което от къщата й пристигна пратеник и ми донесе плик.
Писмото беше неподписано. Съдържаше само час, ден и адрес. Датата беше по обед, един ден след насрочената ми среща с ландграф Мейлбранч, и един ред отдолу, уточняващ на кого да се предаде бележката. Успях да мина по въпросната улица, докато носех една депеша на домин Леар в двореца, и видях, че срещата ни ще е в един от най-луксозните ресторанти в Никиас. Не знаех дали да приема това като добра или лоша поличба.
Единственото, което ми оставаше, бе да преживея малкото дни до срещата ми с Мейлбранч.
Може би трябваше да се въртя неспокойно в леглото в нощта преди дуела, но не беше така. Хапнах малко, от страх, че мога да получа рана в корема, помолих се кратко на Танис и Паноан, след като по странен начин щях да защитавам честта на Никиас, и си легнах рано. Умът ми настояваше да планира утрешния ден, но не му позволих. Баща ми ми беше казвал, че едно от най-лошите неща за един войник е да се опитва да определи хода на един бой — така ще изпрати към тялото си преждевременни послания, на които то ще се опитва да се подчини, докато врагът ще извърши нещо съвсем неочаквано.
Когато пиконосец Карджан ме докосна по рамото, се събудих, измих се и бързо се облякох. Лукан и черният кон на Карджан бяха оседлани пред казармата. Карджан беше взел сандъчето с двата меча, които бях заел от оръжейната, оръжия с обхват, тежест и баланс подобни на това, което предпочитах, а това беше още едно малко предимство.
Ножът ми беше с леко и дълго острие, почти педя и половина, остро като бръснач от едната страна и някъде до средата от върха на другата. Имаше жлеб за палеца под дръжката, което го правеше по-удобен, отколкото предполагаше дължината му.
Бях забелязал, че ножът на ландграф Мейлбранч е с дължина около педя, което щеше да му осигури предимство — по-късото острие винаги е по-опасно при боя с ножове. Но не смятах да се бия като уличен главорез.
Уличките в гарнизона бяха пусти, ако не се брояха постовете. Отговорих на вика им и ме пуснаха да изляза. Бях пресметнал точно времето, така че щяхме да пристигнем на мястото на дуела малко преди разсъмване.
Щом излязохме от Никиас, Лукан поиска да затича в галоп, обзет от радост, че сме на открито, но го задържах. Откъм реката лъхаше предутринен вятър, понесъл миризмите на дивата природа. Вдишах дълбоко и оставих въздухът да изпълни дробовете ми. Въпреки че реката, покрай която яздехме, беше блатясала, все пак миришеше по-свежо от всичко, което може да вдиша човек в един град.
Островът на костите се наричаше така, защото речното течение непрестанно изхвърляше на него дървета и клони, плавеите избеляваха с времето и брегът му все едно беше осеян с великански скелети. Дълъг е едва около миля, с няколко дървета, а в средата има открит песъчлив терен, обкръжен от храсталаци, идеално място за двама мъже, които не желаят да им се пречи да си решат противоречията. Реката наоколо е достатъчно плитка, за да може кон да я прегази навсякъде, така че не е нужно да се търси брод.
Лукан зашляпа през водата и се наведох ниско, докато се измъкнем през храстите на голия терен. Ландграф Илиас Мейлбранч вече беше там, вързал коня си за едно от дърветата. Беше сам, както се бяхме разбрали. Слязох, вързах Лукан и взех от Карджан калъфа с оръжията.
— Можеш да ме изчакаш на пътя. Ако не се върна до един час, казах ти какво да направиш.
Карджан не гледаше мен, а калиеца. Зъбите му блеснаха в хищна усмивка в брадата му.
— Да, сър. Знам какво ми заповядахте — отдаде чест, обърна коня си и си тръгна.
— Добро утро — поздравих Мейлбранч.
— Добро да е.
Отворих калъфа, сложих го на земята и се отдръпнах. Той вдигна мечовете поред, премери ги, провери баланса и гъвкавостта и замахна по няколко пъти.
— Ще използвам този.
Взех другия и отидох до центъра на поляната. Мейлбранч ме последва. Избрах си добро място и се обърнах. Мейлбранч огледа терена и се измести вляво, на около десет стъпки разстояние.
— Бием се, щом слънцето се появи — казах.
— Съгласен.
С всяка секунда ставаше все по-светло. Напрегнах се и задишах дълбоко, от дъното на дробовете, както ме бяха учили.
Бях вдишал няколко пъти, когато изведнъж от храста точно зад мен някой извика, издрънча стомана, после се чу писък и след него — три тъпи изтупвания като от брадва по гнило дърво. Мейлбранч подскочи от изненада и ножът му се плъзна в ръката.