Мейлбранч, с мъртвешки пребледняло лице, без да обръща внимание на капещата кръв, изтича при коня си, развърза юздите, метна се на седлото и препусна в бесен галоп.
Гласът на Тенедос се чу отново, но този път почти като шепот:
— Капитан а̀ Симабю, щом се върнете в града и превържат раната ви, се явете в покоите ми!
— Ти си идиот!
— Да, сър.
— Ти си пълен тъпак!
— Да, сър!
— Смятах, че приказките, че главите на симабюйците са дебели като пънове, са лъжа, но вече се замислям! — кипеше Тенедос.
— Да, сър.
Стоях мирно.
— Чух за случая едва снощи, от Йонджи, така че имах време само колкото да направя заклинание и да се надявам, че ще те спаси от собствената ти глупост.
— Какво, в името на който там бог си си избрал, си въобразяваш? — продължи той. — Нима си въобразяваше, че ще можеш да убиеш първия помощник на Чардън Шир? Който, както вероятно не знаеш, вчера беше назначен за посланик в Никиас? Ще го убиеш, без главата ти да се изтъркаля в канавката?
— Сър, той самият поиска дуела.
— Винаги ли трябва да правиш това, което искат да правиш?
— Беше въпрос на чест.
— Честта лесно може да се възмезди и без мечове! — сопна се Тенедос.
— Не беше моята, а… на друго лице.
Тенедос престана да крачи напред-назад и ме зяпна.
— Да не би да е контеса Аграмонте и Лаведан?
Не отговорих.
Гневът му изчезна.
— Разбирам — каза той замислено. — Тъй като си джентълмен и няма да ми отговориш, няма да те разпитвам докъде е стигнала връзката ви, макар че въпросът ми би бил продиктуван не толкова от похотливо любопитство, колкото от политика. Нито ще си позволя да ти давам съвети какво да правиш или да не правиш по отношение на контесата. Допускам, че знаеш колко влиятелен е съпругът й. В името на всички богове, Дамастес, много е трудно да те опазя жив достатъчно дълго, за да си изпълниш обещанията към мен!
— Да, сър. Но не аз бях този, който дръпна Чардън Шир за брадата, каквато няма.
— Вярно. Не беше ти. Но онова беше пресметнато, а не като… като твоето — Тенедос седна и потърка замислено чело. После стана отново.
— След петнайсет минути имам занятие с няколко домина: ще им обяснявам как магията с времето може да им помогне да спечелят битките, така че ще ме извиниш. А, да — отиде до бюрото и извади кожена кесия. — Има достатъчно злато, за да заведеш някъде няколко твои добри приятели, да ги напиеш хубаво и да си изплатиш един много голям дълг.
— Благодаря, сър, не. Имам си достатъчно пари. Ако не стигнат, ще си заложа сабята.
— Добре. Да смятаме, че този донякъде достоен за съжаление епизод е приключил. Но гледай да не се мотаеш по тъмни места в срещи с хора с недобра репутация повече, отколкото се налага. Не знам къде ще мога да ти намеря заместник.
Исках да попитам Тенедос точно какво място предвижда за мен, но се съмнявах, че държа да чуя отговора. Отдадох чест и излязох. Трябваше да наемам кръчма.
Йонджи ме сграбчи за тила и ме придърпа към себе си. Думите му бяха завалени, защото беше пиян. Самият аз не бях много по-добре. Макар че се бях задържал само на няколко брендита, обичайната ми трезвеност в случая не помагаше никак. Карджан се мъчеше да убеди кръчмарското слугинче, че всъщност изобщо не иска да спи само, а тримата приятели на Йонджи, доста съмнителни и опасни приятелства, които си беше създал при обиколките си на курвенските бардаци в Никиас, пееха балада. Всъщност — три балади: никой от тях не можеше да разбере ревовете на другите.
— Знаеш ли, нуманциецо — рече Йонджи. — Мисля да се лепна за тебе.
— Какво, да не си влюбен?
— Не ми се прави на хитрец. Говоря сериозно.
— Добре. Говори сериозно.
— Знаеш ли защо?
— Не знам.
— Щото ти шше станеш генерал, а никога не съм се забърсвал покрай генерал.
— Вачан да благослови думите ти.
— Не знам дали е владо… благословия. Но не ме остави да довърша. Ти или шше станеш генерал… или шше те убият, докато правиш няк’ва глупост, и накрая ще стане една легенда или нещо такова. Обаче все едно. Искам да видя какво ще стане.