— „Престилка“ е жена, която прави компания на друга жена, която я прикрива, когато има любовна връзка, така че съпругът на първата жена да не заподозре нищо. Амиел, с която сме много близки — тя е първата жена, с която се запознах, като дойдох в Никиас — прави нещо повече от това. Пусна слух, че е лапнала ужасно по един определен млад офицер. Толкова е лапнала, че иска да прекара всяка възможна минута в компанията му.
— Тоест изведнъж се оказва и моя приятелка. Но какво ще стане с репутацията й?
— Това не я притеснява изобщо… нито съпруга й. Двамата си имат свой живот и изглежда, са доста щастливи от това.
Бях чул, че подобни неща са обичайни за висшите кръгове в Никиас, но това бе първото доказателство.
— Разбирам. Добре, но тази измислена връзка… В смисъл, как ще се отрази на моята репутация?
Маран се изсмя.
— Чела съм достатъчно за кавалеристи, така че не ми пробутвай тия номера.
Отпусна се на дивана, протегна се сладострастно, изви гръб и гърдите й щръкнаха гордо.
— Този ресторант се гордее не само с интимността, която предлага, но и с това, че може да приготви всякакво блюдо, което може да пожелае човек. А, менюто е на масата.
— Вече знам какво искам да ям.
— Така ли?
Вдигнах крака й над главата си и го поставих на дивана, после пъхнах два пръста под блузата й, намерих връзката на клина й, развързах я и прошепнах:
— Теб.
Смъкнах трикото и тя повдигна бедрата си. Хвърлих го долу, вдигнах блузата й и оголих гърдите й.
— Няма ли да ме оставиш да се съблека? — промълви тя.
— Може би след това — отвърнах и зъбите ми леко захапаха зърната й, после езикът ми пробяга надолу по плоския й корем към смачканата пола, над обръснатата гладкост и в нея, докато краката й обгръщаха раменете ми.
Този ден не обядвахме. Тръгнах си точно в четири.
Същия ден направих интересно откритие. Тогава, а още повече сега, избягвах алкохола под каквато и да е форма. Но бях открил, че един махмурлук може да направи мъжа способен, извинете ме за твърде неделикатния израз, да ебе като пор.
Тъй че връзката ни започна не на шега. Маран се гмуркаше в нея с не по-малка жар от моята. Дотогава бавно започвах да се побърквам от скука, но сега бях много благодарен, че нямам сериозни задължения в казармата. Опасявам се, че тренировките, които бях започнал с моите Сребърни кентаври, моите Оловни тъпаци, почти престанаха. Не че хората възразяваха — върнаха се с най-голямо удоволствие към ленивото си ежедневие. Предполагам, че е трябвало, а сигурно трябва и сега да се срамувам от кръшкането си. Но при Шлемовете това като че ли беше без значение.
Дълбоко бях благодарен за помощта на Амиел, тъй като никога дотогава не бях изпадал в подобна ситуация, а вече бях разбрал колко малко са местата, където една омъжена знатна дама, държаща на доброто си име, и нейният любовник да могат да останат сами, дори да са заедно съвсем невинно, без да започнат приказки.
Започнах да харесвам Амиел и се уверих, че наистина е вярна приятелка на Маран, въпреки че от време на време ме оглеждаше много внимателно, като при първата ни среща, макар да не правеше никакви намеци. Не харесваше съпруга на Маран и понякога го наричаше Стария бронзов задник, заради обкова на товарните му кораби. С Маран се държеше като с по-малката си сестричка, все още неопитна и беззащитна, а с мен — почти като със свой любовник и съконспиратор. При това продължаваше да ме нарича Дамастес Хубавеца й беше досадно, когато и други хора започнаха да го използват. Маран обаче го намираше за много забавно.
Но не можехме да очакваме, че Амиел ще ни прикрива непрекъснато. Станахме експерти в намирането на ресторанти и ханове като онзи в първата ни любовна среща. Но още по-хубавото беше, че Птичето време — пролетта — беше в разгара си и можехме да излизаме поотделно извън града и да се срещаме на уговорено място.
Намирахме си великолепни местенца, където да сме насаме, от копторчета покрай речния бряг до някой изоставен замък, заровен дълбоко в горите, замък, чието съществуване отдавна е забравено, или обрасли с мъх сенчести долчинки. Намираха се места дори и в града, включително една прелестна розова градинка в парка Манко, за която като че ли не знаеше никой освен нас.
Срещахме се предимно денем, тъй като нощните срещи бяха много по-трудни. Въпреки че конт Лаведан отсъстваше често, не исках да посещавам имението им, колкото и да ме убеждаваше Маран, че слугите няма да проговорят. Естествено не можеше да ме посещава в казармата, понеже това не само беше против правилата, но и дърдорковците, които си въобразяваха, че са армейски офицери, щяха да разпространят клюката из цял Никиас само за час.