— Не те разбирам.
— Приличах на малко момиче — продължи тя почти шепнешком. — Малко момиче, което се е изгубило и не може да разбере защо, нито какво може да направи, за да се намери.
Вече започнаха лоши времена за Никиас и други градове в Дара. Все едно че Чардън Шир бе някакъв магьосник, хвърлил проклятието си над нас.
Властта на Десетимата се беше покрила съвсем и малкото декрети, които издаваха, нямаха нищо общо с проблемите ни.
Цените на основните храни, уж регулирани, се вдигаха и падаха като морския прилив. Хората започнаха да се запасяват, особено средната класа, тоест онези, които можеха да си го позволят. В бедните райони на града се появи недостиг на зехтин, ориз и масло.
Уличните оратори станаха още повече и всеки предлагаше на тълпата различно решение на бедите на времето.
Трябваше да се борят за място по тротоарите: в Никиас гъмжеше от магове и вещери дотолкова, че се чувствах все едно, че съм се върнал в Саяна — можеше да се видят всякакви, от предсказатели, гледачки на ръце и факири до хора, които бяха в състояние да ти продадат всичко, от любовен еликсир до отрова.
Тенедос потвърди, че това наистина е признак за предстоящо зло.
— Без да обиждам собствената си професия, нито тези шарлатани дори, когато едно население предчувства промяната, чувства, че почвата под краката му може да се окаже подвижен пясък, започва да търси онези, които твърдят, че знаят отговорите — усмихна се кисело. — Макар че може би не трябва да се оплаквам, след като залите, в които говоря, винаги са пълни. Просто искам да разбера дали всъщност ме слушат, или скачат от ясновидец на ясновидец като обезумели.
Забелязах също, че храмовете са пълни, не само големите светилища на главните ни богове, но и по-малките, в които се почитаха различните им аспекти, а даже и по-низши божества. Ахарел, главният на тези въплъщения и по-дребни богове, който може да говори на кралете, беше станал особено популярен, въпреки че виждах процесии в чест на кого ли не, от Илиот до многоглавите богове-животни, за които никога досега не бях чувал. Дори видях две-три процесии, чиито поклонници призоваваха гръмко Сайонджи.
Когато съобщих това на Тенедос, той кимна доволно.
— Казах ти, че идва моето време.
Престъпността като че ли също се увеличи, от дребните кражби и обири до ужасно зли и безсмислени жестокости. При това се извършваха не само от отчаяни бедняци, но и от уж най-добри граждани.
Представях си Никиас като прелестно копринено облекло, дърпано от хиляди и хиляди ръце — и то бавно, много бавно започва да се раздира.
Получих бележка от Маран — донесе ми я един от личните й слуги, — в която ме молеше да се видим на другия ден в ресторанта, където бе започнала връзката ни. Бележката й гласеше „Важно“ и думата беше подчертана два пъти.
Отново трябваше да помоля дивизионния адютант да ме освободи от дежурства за деня, той се намръщи, измърмори нещо за млади капитани, които трябва да обръщат повече внимание на службата, но изпълни молбата ми.
Зачудих се какво ли се е случило, дали Ернад не е открил аферата ни. Дори си помислих да не би да е забременяла — връзката ни продължаваше вече от четири месеца. След първата ни безумна нощ се бях опитал да взема предпазни мерки, но тя не го позволи.
Но проблемът се оказа не на Маран, а по-скоро на приятелката й.
Амиел седеше на дивана и хлипаше, а Маран се опитваше да я утеши. Най-сетне се поуспокои и ми каза какво се е случило.
Преди пет години двамата с мъжа й наели за слуги една двойка от Тансен. Оказали се толкова съвършени във всяко отношение, че лорд Калведон ги помолил да се пренесат в една от къщите на имението им. Двамата вършели почти всичко за семейството, от поддържането на къщите и двора до пазаруването или просто да правят компания на господарите. Имали две деца, „бебенца, каквито бих искала да имам — каза Амиел, — ако реша да имам деца. Красиви дечица като тях“.
Същата сутрин въпросната жена трябвало да излезе с Амиел да посетят шапкарката й. Но не се появила в къщата на Калведон в уговорения час и Амиел отишла да види какво става.
— Помислих си, че може би на някое от децата му е станало зле, и се канех да й кажа да не се притеснява. Мога сама да си купя панделки, нали така?
Вратата на къщичката се оказала незаключена, Амиел я открехнала и изпищяла.
Жената лежала просната на пода, а до нея — едно от децата й. В съседната стая лежал съпругът й. И тримата били мъртви, удушени с жълти копринени въжета.