— Не, не това беше най-лошото — каза Амиел и се разплака отново. — Влязох в малката стаичка, използвана за детска. Бебенцето… тя също беше мъртва. Убита като другите! Що за чудовище би могло да направи такова нещо?
Знаех отговора. Товиети. Значи жълтото въже в Никиас вече не беше слух и празни брътвежи на някоя глупава богаташка.
Но какво общо можеше да има това с мен? Не беше ли съобщила на градската стража?
Съобщила веднага, но те като че ли изобщо не се заинтересували. Или, продължи тя, се уплашили.
— Сигурно.
— Нещо повече — каза Амиел. — Държаха се като… като че ли това за тях е някакво ужасно досадно ежедневие. Знам, че тансенците не бяха богати като мен… но бяха мои приятели!
— Какво да прави? — попита ме Маран. — Повиках те, защото съпругът ми веднъж ми каза, още когато свидетелствахте с ясновидеца пред Властта на Десетимата, че в Пограничните земи сте се натъкнали на някакъв култ на удушвачи и затова съветниците закрили заседанието.
Отвърнах, че не смятам за редно да го обсъждам, но че наистина в това, което е чул мъжът й, има известна истина. Че знам за такива хора и колко опасни могат да бъдат.
— Щом са могли да влязат в имението ни, покрай пазачите и през стените, без никой да вдигне тревога… може да се върнат — каза Амиел. — Няма ли да поискат да убият и мен? Няма ли да поискат да удушат съпруга ми? Какво да направя?
Лично аз смятах, че ако товиетите са те набелязали за жертва, едва ли можеш да се чувстваш в безопасност дори сред войнишки лагер. Но го премълчах. Казах, че имат жилище в града, нали? И че трябва да се преместят в него още тази вечер. Колкото до сигурността, изведнъж се сетих за един мъж, не, четирима мъже, които едва ли бяха от удушвачите на товиетите.
— Напиши ми адреса. Ще накарам този човек да ви се обади още тази вечер. Платете му добре, на него и на приятелите, които ще доведе, и изпълнявайте точно каквото ви нареди. Можете да му вярвате, нищо, че изглежда неблагонадежден. Държал е живота ми в ръцете си. Казва се Йонджи.
Довърших разказа си за убийството на слугите на Амиел и как стражите се отнесли към случая като към нещо съвсем обичайно, и замълчах. Тенедос не реагира, а се обърна към младия страж.
— Кутулу?
— Съвсем обичайно си е — отвърна той. — През последните два месеца са ни съобщили за четиристотин и шестнайсет такива убийства. Богати, бедни, изглежда, е все едно. Понякога домът е ограбен, друг път — не. Изглежда, кампанията на убийците е не толкова заради злато, колкото за да се създаде хаос и паника.
— Но шум не се вдига — подхвърлих.
— Полагат всякакви усилия да потулят проблема.
— Защо? — попита Тенедос.
— Такива са изричните заповеди на Властта на Десетимата.
— Какво добро може да носи това, по дяволите? — казах ядосано. — Това, че ги пренебрегват, не ги премахва. Какво още им трябва, по дяволите — Так да заподскача върху проклетите им от боговете черепи ли?
— Так? — Кутулу ме изгледа озадачено. Явно Десетимата не бяха доверили всички факти дори на преките си служители.
Тенедос ме погледна.
— Продължавай, Дамастес. Не можем повече да се съобразяваме със заповедите на Десетимата. Моментът е много по-опасен, отколкото някой от тях… а сигурно и ние… осъзнаваме. Разкажи му всичко.
На другата вечер, докато яздех за среща с Маран, видях идващ към мен конник. Познах го още преди да ме види и дръпнах Лукан зад една натоварена с чували със зърно кола.
Беше Илиас Мейлбранч, загърнат в наметало с качулка. Мина близо, но не ме позна, защото се бях смъкнал от седлото и се преструвах, че оглеждам подковата на Лукан.
Докато ме подминаваше, вдигнах за миг очи и видях над брадата му тъмночервения полузараснал белег. Бях го белязал добре.
Зачудих къде ли отива. Намирахме се в един от бедняшките райони на Никиас, маршрут, който си избирах обикновено, за да съм сигурен, че никой не ме следи. Зачудих се що за тъмни дела може да са го довели в този квартал.
Колкото и да ми се искаше да се видя с Маран, знаех какво диктува дългът ми, яхнах коня и подкарах след калиеца. Разбира се, понякога срещите ни с Маран се проваляха — това е един от недостатъците на тайната връзка. Дори бяхме измислили какво да правим при такива случаи — виждахме се следващата нощ на същото място, освен ако не се свържехме и не решахме друго.