Върнах се при Кутулу и двамата се промъкнахме до устието на тунела.
Залата беше правоъгълна, доста голяма, със сводест тухлен таван. Видях още два входа, и двата с големи дървени врати. Наистина наподобяваше храм, особено с пейките по цялата дължина на помещението и подиума най-отпред.
Гласът на говорещия беше звучен и напевен като на жрец, макар самият той да не изглеждаше особено импозантно. По-скоро ми приличаше на весел уличен дебелак с късата си къдрава брада.
А и в приказките му нямаше нищо религиозно:
— … но не златото е това, за което трябва да мислим в този толкова важен момент, братко.
По пейките седяха шейсетина мъже и жени, всички облечени чисто и много сериозни, цялото им внимание беше съсредоточено върху проповедника. Забелязах между тях маркиза Фенелон и някои други благородници и благороднички, които бях срещал из Никиас. Зърнах и конт — по-скоро бившия конт — Комроф, когото бях видял да води беседата при първата ми среща с Маран. Но благородниците бяха малцинство — повечето хора бяха бедняци, от гражданското простолюдие, облекли най-хубавите си, грижливо изпрани дрехи.
Видях как главата на Кутулу се върти от човек към човек — попълваше си нови сведения за папката.
Мъжът, на когото говореше този, когото продължавах да си наричам наум „жреца“, се мръщеше — не беше доволен от отговора.
— Знам, братко. Но когато една вярна сестра ми каже, че трябва да си купи храна за дечицата, е трудно да й кажа да не откъсне плода, който й се полага, плода, който Так ни е обещал.
Един мъж, който седеше с гръб към мен, стана — беше Мейлбранч.
— Сър… тъй като не съм член на ордена ви, не мога да ви нарека „братко“… позволете да повторя това, което вече казах. Моят господар има достатъчно пари за всички.
Кучият му син! Изведнъж ми стана съвсем ясно какво търсеше Илиас Мейлбранч в Саяна. Не искаше само да предизвика смутове и да се опита да сключи съюз с аким Бейбър Фергана, но и да се свърже с товиетите. Сега, ако се съдеше по думите му, ги подкупваше. Изглежда, се бяхме натъкнали на съвета на удушвачите.
Очите на Кутулу леко се разшириха, сигурно от изненада, доколкото му бе присъщо да изпитва изненада.
Дебелият „жрец“ кимна.
— Благодаря, сър. Братко, предайте на жената във вашето паство какво каза нашият приятел и й кажете също така да храни вяра в близката ни победа. Не можем да споменем името на господаря на нашия приятел, макар да съм сигурен, че мнозина от вас го знаят. И също така кажете на тази ваша жена, че не бива да се колебае с убийствата.
— Стражите им са в паника, гражданите им се тресат от страх, благородниците бягат от именията си и търсят безопасни убежища, каквито няма, и дори Десетимата сигурно са се разтреперили — продължи той. — Помислете си какво трябва да е, когато не познаваш врага си, нито знаеш откъде може да се появи коприненото въже във всеки момент, денем или нощем, но знаеш, че идва, че е неизбежно като въртежа на Колелото. Дори старите побелели богове потръпват пред новия ден, който ще донесем. В мига, в който някой от нас бъде хванат, частица от мистерията, от страха, от мрака, чийто покров обичаме, изчезва… Так е доволен; Так има своята кръв и шанса да си поиграе с душите на онези, които убиваме, преди да се върнат на Колелото. Нашият час скоро ще дойде.
Последва доволно мърморене. Една от жените стана.
— Братко, може би всичко, което казваш, е вярно. Но защо да слушаме този човек, този благородник; един от кучите синове, за чието отпращане във вечната Тъма сме отдали живота си? Той не е от нас, показа го ясно. Но ние сме готови да приемем златото му. Какъв е залогът му? Какъв е залогът на господаря му? И, братко, не искам красиви приказки. Искам отговори.
— Ще разберете, когато му дойде времето — изръмжа Мейлбранч. — Дотогава нямате право да ме питате какво искам и какво правя.
— Млъкнете! — сряза го дебелият „жрец“ и долових властна сила в тона му. — Никога повече не се обръщайте към никого от нас с такъв тон, иначе ще познаете нашия гняв. Тя има пълното право да говори каквото пожелае. Длъжен съм да ви напомня, че сестрата е права. Ние сме се посветили на това да свалим вас и всичко, което представлявате сега. Господарят ви ни помага, за да му помогнем да свали Властта на Десетимата. Дотук — много добре. Но ние не сме глупци и знаем, че намерението му е да върне старото време и старите порядки и да седне на трона като крал на цяла Нуманция. Това може и да стане, но може и да не стане. Дотук Так позволи да действаме заедно. Но дори за миг не си помисляйте, че сме ваши слуги. Ако вашият господар се отрече от обещанията си да създаде общество на равни, да разпредели земите, златото и жените на богатите свине на Дара между нас… войната ни може да продължи вечно.