Вместо тълпата да се огъне, отстъпили Шлемовете — обърнали конете си и ги сритали в галоп обратно, право срещу другите три колони, и когато се възцарил хаос, тълпата нападнала.
Някъде по това време капитан Ейбъркорн бил смъкнат от коня си и пребит почти до смърт. Две години по-късно го изписаха от болницата като грохнал инвалид — не помнеше случилото се в онзи ден.
Сред тази сган имало хора, които си знаели работата — или вероятно са били обучени от товиетите. Мъже с ножове в ръцете прибягвали до конете, режели подколенните сухожилия, разпаряли коремите им, сечели през гърлата и накрая довършвали падналите ездачи.
Старши пиконосецът, който разказа всичко това, бил съборен от коня си с добре прицелена бутилка, която се пръснала и избила едното му око. Оказал се все пак достатъчно разумен, за да се претърколи в някакъв зейнал вход и се престорил на умрял, плувнал в локва кръв, докато мелето приключи.
Ескадрон В почти със сигурност щял да бъде избит до крак, ако някой не „видял“ по единствената отворена към площада улица да идват армейски подкрепления и не закрещял в паника. Сега в паника изпаднала тълпата и само за миг се превърнала в няколкостотин обезумели от страх граждани, всеки от които гледал само да отърве кожата. Иронията тук е, че нямало никакви подкрепления — онзи, който повикал Шлемовете, решил, че една колона е предостатъчна, а командирите ни не помислили да осигурят втори ешелон. Докато вестта за погрома стигне до казармата ни, всичко бе приключило и нито аз, нито останалите можехме да направим нещо, освен да кипим от безсилен гняв.
От сто и деветнайсет души, излезли от казармата на Златните шлемове онази сутрин, се върнаха трийсет и двама. Шейсет и шест бяха загинали или издъхваха, а четиридесет й един бяха ранени.
И това бе само началото.
Дивизионът се взриви. Сляпа ярост беше обзела всички, искаха да препуснем към Чичерин и да избием всички, които ни се мернат пред очите. После дойде страхът, щом помислиха, че целият град се е обърнал срещу любимата си позлатена играчка — Златните шлемове. Страхът беше парализиращ. Липсваха само петима души, което беше рядкост. Няколко легати заговориха за прехвърляне в други, по-отдалечени гарнизони или може би да подадат молби за дълъг отпуск при семействата си.
Домин Леар и много от останалите офицери изглеждаха безпомощни, не знаеха какво трябва да се направи.
Поисках среща с домина още преди да са приключили погребенията на мъжете от ескадрон В и толкова учтиво, колкото ми беше по силите, а то не беше много, му напомних, че на границите съм виждал истински бой и че разполагам с Карджан и още неколцина. Заявих му, че според мен това не е изолиран инцидент и че може да очаква, че скоро ще се случат още неща, най-вероятно — много по-кървави.
Той огледа нещастно кабинета си, не получи никакъв съвет от статуетките, плакетите и наградите, изпращани от разни важни особи на Златните шлемове заради бляскавите паради, и каза, че може би съм прав.
Заяви, че трябвало незабавно да нахвърлим тренировъчна програма за Шлемовете, той да я одобри и да започнем обучението в практическите страни на войнишката служба.
— Сър. Не можем ли просто да започнем тренировките? Всичко ли трябва да бъде на хартия, преди да започне да се прави? — все едно че предложих да ни поникнат на всички криле и да станем небесна кавалерия. Отдадох чест и се обърнах да напусна.
— Моля ви, побързайте — каза доминът. — Знам, много скоро опитът ви ще ни потрябва. А, и още нещо. Пиконосецът, за когото споменахте… Къргъл ли беше, или Къртайл?
— Карджан, сър.
— Щом е опитен в боя, искам да го повишим. Направете го старши пиконосец. Не. Искам да го слушат. Ескадронен сержант.
Това беше представата на домин Леар за спешни действия.
Казах на Карджан за внезапно изгрялата му щастлива звезда и той отказа да ми повярва. Показах му писмената заповед на домин Леар и лицето му почервеня от яд.
— Отказах миризливите нашивки, когато ми ги предложихте в Саяна, сър, и нищо не може да промени решението ми.
— Този път нямаш избор, Карджан. Доминът заповяда и кълна се в пиката на Айса, ще си зашиеш проклетите нашивки!
— Няма!
Губех търпение; един от малкото компетентни хора, които познавах, отказваше повишение, докато всички тези тъпаци наоколо драпаха за все по-голям чин, въпреки че представата за свързаните с това отговорности ги ужасяваше.