— Не знам. Но никога не съм изпитвала такова нещо. И не знам дали бих го поискала отново. Чувствам се сякаш… сякаш ние, не че бяхме използвани, но все едно че бяхме част от някой друг. Не, може би греша. Може би не бяхме нищо повече от нечий слуга.
Магьосниците на товиетите? Самият Так?
Или — и тази мисъл ме потресе — на самата Сайонджи? Дали там отвън не бе дошла самата богиня, надвиснала над Никиас, и не се усмихваше, видяла как се разтърсва вечният ред.
Не знам дали в онази нощ бе хвърлена сексмагия, дали и други са били пленени и разтърсени от заклинание, или беше просто внезапно обладалата ни страст.
Ала на следващия ден Никиас потъна в хаос.
20.
Пожарите на Никиас
Има много версии какво е предизвикало безредиците. Според едни някакво селско дете било сгазено от каретата на благородник, според други младо момиче било жестоко пребито от стражи, според трети — всичко започнало с кръчмарски бой между писари и някакви колари.
Не се съмнявам в никоя от тях, но не вярвам, че градът избухна само заради един инцидент — лудостта се разпространи прекалено бързо. Твърде много години бедните бяха тъпкани и пренебрегвани, твърде много години техните водачи не водеха, твърде много години нестабилност бе имало, тъй че градът приличаше на купчина сухи дърва — само един горящ въглен да я докосне тук… и тук… и тук… — и пожарът е готов.
Простолюдието вилнееше из града, палеше, плячкосваше, пребиваше, убиваше и насилваше.
Стражите бягаха в участъците си и се барикадираха вътре; войниците се криеха в казармите; богатите трепереха в именията си. А Властта на Десетимата и Съветът на Никиас се събираха на извънредни заседания и не предприемаха нищо.
Бунтовниците нанесоха нов удар. Раск, от Властта на Десетимата, приятелят на Фейръл, един ден просто изчезна и никой не знае какво стана с него. Тълпата щурмува залата на Съвета, намери там случайно четирима съветници и ги разкъса.
Скопас дойде в кулата да се посъветва с Тенедос и чародеят ми разказа как е минал разговорът им. Тенедос направил същите предложения като преди, а Скопас отново заусуквал пред взимането на драстични мерки. Може би, казал той, тъй като простолюдието плячкосвало главно бедните квартали, трябвало да го оставят, докато безумието му се уталожи.
За моя изненада Тенедос одобряваше ставащото, поне частично.
— Нека бедняците да опожарят бордеите си — каза ми той. — Когато всичко свърши, ще можем да построим отново Никиас така, както трябва да изглежда — тази груба безчувственост ме стъписа, но мисля, че успях да прикрия реакцията си. — Но всеки, който си въобразява, че с това избухване горивото ще се изчерпи, е глупак. Товиетите и агентите на Чардън Шир ще се погрижат да не стане така.
Безумието се усилваше.
Дните минаваха и нямаше нито знак, нито вест от войниците, призовани от границите. Тенедос се опита да хвърли заклинание, но каза, че не станало нищо. Било все едно да се взираш през гъста мъгла. Каза, че можело да означава само едно — магия. А това означавало, че товиетите задържат войските далече от столицата.
Помолих го да използва извънредната си власт да преместим Златните шлемове, Деветнадесети пехотен и още два парадни дивизиона в палатките в парка Хайдер, на равно разстояние от кулата ни, Военната палата и двореца на Властта на Десетимата, за сигурност и като част за спешно реагиране. Златните шлемове захленчиха, че трябвало да изоставят удобните си тухлени казарми. Подозирах, че ако бунтовниците ги оставеха на мира, щяха да са си съвсем доволни да си седят там, да лъскат месинга и да упражняват глупавите си престроявания по парадния плац, докато целият Никиас около тях стане на пепел. Но яздеха, обикаляха спешени и пазеха; даваха и патрули по главните градски улици и площади, макар да роптаеха непрекъснато. Ужасни войници, но други в града нямаше. Помислих си кисело, че с тези оплаквания поне мога да не се притеснявам, че сред тях има товиети — щяха да горят от желание да се доберат до Тенедос, Властта и командния състав.
Времето беше ужасно и гледките бяха ужасни.
Видях една пияна жена, крещеше и тичаше през един площад точно когато нахлу колоната на Шлемовете. Размахваше нещо, но не можах да видя какво. Но един от войниците го видя, пришпори коня, сниши пиката и жената се превъртя, рухна и камъните се оплискаха с кръв.
Войникът пусна пиката и се върна при нас. Острието на меча ми се опря в гърлото му.