— Не разпознахте ли магия в това, сър? — попита Тенедос.
— Не обръщам много внимание на магьосници — отвърна льо Балафре. — Но този път беше грешка от моя страна.
Генерал Вели, командващият експедицията, въпреки лошото време потеглил отново. Флотата се изгубила в делтата, навлизала в задънени ръкави, затъвала в плитчините. Били нападнати в един дълъг и тесен проток. Флагманският кораб бил ударен с големи канари, хвърлени с катапулти.
— Въпреки че как по дяволите проклетите от боговете бунтовници са успели да ги построят, още повече да го довлекат на позиция в ония проклети от боговете тресавища — умът ми не го побира.
Корабът се наклонил, започнал да потъва и тогава стрелците излезли от скривалищата си и засипали със стрели мъжете, опитващи се да изплуват на брега.
— Тогава убиха генерал Вели. И разбиха ърейците. Техният домин, ъъъ…
— Херстал — подхвърлих неволно. Льо Балафре ме изгледа навъсено — капитаните не прекъсват домините, — но не каза нищо.
— Херстал, да, така беше. Той, плюс адютанта им и близо половината им старши капитани бяха отишли на флагманския за съвещание. Успяхме да извадим само шепа хора и никой от тях не беше офицер.
Значи старият ми враг капитан Ланът беше загинал. Странно, тази вест ме разочарова — с нетърпение очаквах възможност да му покажа колко погрешна е била преценката му за мен. Нападателите им се скрили из блатата също толкова внезапно, колкото се появили.
Продължили напред, намерили главния ръкав, после отново се изгубили.
— Точно тогава ми хрумна една идея. — Льо Балафре се усмихна мрачно. — Бях чул — само слухове, знаете — за тия боклуци и въжетата им за душене. И си помислих, че може да имам шпиони и сред екипажа на кораба, и между офицерите. Не можете да си представите какво намерих у осем от тях.
— Какво направихте с тези товиети, след като ги открихте?
— Ами, обесих ги, разбира се. Много хубаво украсиха мачтите, клатеха се като зрели нарове, люшкани от летния вятър — изгледа твърдо Тенедос. Сигурно очакваше, че цивилният ще се стъписа.
— Много добре, сър — каза топло Тенедос. — Много добре. Обещавам ви, че ще намерите още по-екзотични плодове да ви порадват очите, преди да си тръгнете от Никиас.
Льо Балафре кимна одобрително.
— След това нямахме повече неприятности и късно снощи стигнахме Никиас. Не дебаркирахме, защото, честно казано, не знаехме какво ще е посрещането. Радвам се, че сте могли да удържите.
— Да — каза генерал Търбъри. — Е, да се залавяме с устройването на войската на брега. Докато се подготвим за утре, ни чака дълъг ден.
— Още нещо, преди да се разделим, сър — каза Тенедос. — Този въпрос с пиконосците?
— Да?
— Имах удоволствието един техен ескадрон да ми бъде охрана, докато бях в Кайт, и…
— А, вие сте онзи Тенедос? — прекъсна го льо Балафре. — Моите извинения за грубостта преди малко, сър. Браво на вас, сър. Справили сте се отлично.
— Благодаря ви — Тенедос се обърна към Търбъри. — Та както казах, впечатлението ми е, че са отлични бойци. Мисля, че би било жалко да се лишим сега от службата им.
— Имате предложение?
— Да. Назначете капитан а̀ Симабю за техен домин. Той е от дивизиона и е служил добре.
Доминът и генералът ме изгледаха съсредоточено.
— Нередно е — каза генерал Търбъри. — Много е нередно… хм — помисли малко. — Да скочи цели два ранга нагоре… армейските кадровици няма да го преглътнат.
— В пъкъла да вървят — отсече льо Балафре. — Сякаш ние с теб не изкарахме повечето си кариера в бой с ония лайняни глави, дето само дрънкат кой над кого бил по-старши и кой е от Старшата половина и кой — от Младшата, и кой пред кого седи на банкета. Да го духат всичките. Дано товиетите избият тука колкото може повече от тях.
Генерал Търбъри се усмихна.
— Ох, бях забравил колко си деликатен и дипломатичен в приказките си, Мирус — помисли още малко. — Знаете ли, генерал Протогенес наистина спомена веднъж, че като свърши извънредното положение, би искал да повиши капитана, ако остане жив.
Изгледа ме изпитателно.
— Капитане, смятате ли, че можете да се справите със задачата?