Когато войските навлязоха в Никиас, все още беше тъмно. Рота по рота и ескадрон по ескадрон армията настъпваше към указаните квартали. Стражите подтичваха зад тях.
Първата цел бяха надписите по стените и знаците. Разкъсваха ги или ги покриваха с бяла боя. След това войниците навлизаха, улица по улица — методично, както им бе заповядано.
Първо се завземаха четирите ъгъла на карето и се поставяха външни постове. След това бойците нахлуваха в сградите — къща по къща, никога по-малко от едно отделение. Претърсваше се всеки етаж, всяко жилище. Пищяха жени, плачеха бебета, мъже се опитваха да се бранят, но без успех. Ако се намереха явно плячкосани вещи, обитателите се изкарваха на улицата. Ако предметите се окажеха незначителни, стражите записваха имената на хората и ги освобождаваха с предупреждение. По-големи предмети, злато, складирани деликатеси и твърде много облекло — и всички възрастни се предаваха на градската стража, която ги откарваше до затворническите заграждения, вдигнати пред Двореца на Властта.
Ако се намереше жълто копринено въже или друго доказателство за извършено сериозно престъпление, например — ако намереха полицейска сабя или оцапана с кръв палка, на мъжете и жените от това жилище се заповядваше да чакат под силна охрана.
Претърсването продължаваше къща по къща, сграда след сграда, докато не се провереше цялото каре.
Въжетата се окачаха на уличните стълбове и товиетите и мародерите бързо увисваха на тях.
Войниците се престрояваха и настъпваха към следващото каре, а след тях оставаха поклащащите се тела и пронизителните писъци в летния въздух.
Това гласяха дадените ни заповеди, подпечатани от Властта на Десетимата. Знаех, че онези слабаци няма да намерят кураж за подобна безскрупулност и че тази политика е наложена от ясновидеца.
Тълпата и товиетите бяха стъписани и парализирани от бруталната ни и неумолима тактика. През целия този ден и на следващия избухваха улични насилия, бързо премазани от войници, които не държаха в ръцете си парадни жезли и затъпени пики, а мечове и копия.
Но не загиваха само цивилни. Малки, отчаяни групи мъже извършваха внезапни атаки и цели отделения падаха с писъци; винаги се намираше по някой безмълвен стрелец, който да пусне поне една стрела. Бяха по един тук, по двама там, но армията кървеше тежко — даваше по над сто жертви на ден.
Това умиротворяване продължаваше ден след ден. Започна да ми призлява от клането, но стисках зъби и продължавах. Ставаха неща поне толкова лоши, ако не и по-лоши, отколкото по време на безредиците. Метежниците поне можеха да се оправдаят с виното или с гнева си. Но ние — не.
Ще ви дам само един пример: яздех с ескадрона на Лъва към нов квартал и минавахме през район, прочистван от Варанската гвардия. Видях как войниците нахлуха в поредната жилищна сграда и писъците почнаха. На горния етаж изтрещя прозорец и видях как някакъв сержант изхвърли нещо долу. Превъртя се във въздуха и тупна на улицата, недалече от мен. Беше момче, не повече от десетгодишно.
Намерих офицера, командващ ротата, и му се развиках побеснял. Той ме изгледа безизразно, изчака ме да свърша и ми отвърна твърдо, все едно че не бях по-старши от него:
— Съжалявам, сър. Но изпълнявам заповедите си — помислих да го посека, но кръвта ми беше омръзнала. Върнах се при Лукан. — Освен това — подвикна той зад гърба ми — не е голяма загуба. От гнидите се пръкват въшки.
Реших случаят да не остане безнаказан, но вместо да се оплача на неговия домин, льо Балафре, отидох при Тенедос.
Заварих го в кулата; наглеждаше шестима души, които мъкнеха голяма поочукана мраморна статуя към покоите му на горния етаж. Дръпнах го настрана, разказах му какво се е случило и заявих, че това не е единствената жестокост, която виждам да се върши от бойците ни. Казах, че някой трябва да озапти армията, преди всички да се превърнем в също толкова побесняла и злочинстваща сган.
— Домин а̀ Симабю — отвърна той, — не изпитвам съчувствие към вас. Може би ви е нужно малко повече желязо в душата. Товиетите и онези, които се биеха с тях, не показваха съчувствие към нас — нито към мъж, нито към жена или дете. Обявиха ни пълна война. Ние се бием по техните правила и вече е твърде късно да ги променим. Един десетгодишен е достатъчно голям, за да изнесе някое паве на покрива и да счупи с него един войнишки череп. И двамата сме виждали как става това, виждали сме и още по-малки момчета и момичета с окървавени ръце. Можем да намерим хора, които да оплачат невинните, след като изловим и последния виновен.