Товиетите бяха прекършени, но не унищожени, затова армията и стражата започнаха наказателните патрули.
Капаните изщракваха, щом войнишкият взвод, подкрепен от отряд стражи, се спреше на някой адрес, обикновено на разсъмване. Старшият на стражата извикваше имената от списъка си и започваха да излизат сънени мъже и жени.
Това бяха известни товиети, от дългите списъци, събрани от Кутулу и неговите помощници.
На вратовете им се връзваше жълто копринено въже и смъртната присъда се прочиташе. Кутулу и стражите му разполагаха с купища формуляри, всички подпечатани от Властта на Десетимата. Необходимо беше само да се попълни поредното име, да се преметне въже на някой уличен стълб и присъдата се привеждаше в изпълнение.
Приличаше на разчесване на кон. Армията в началото беше грубото чесало, а сега по-финият гребен метеше столицата.
Умираха не само бедняци. Видях едно познато лице, колкото и да беше почерняло. Конт Комроф, онзи, който бе отхвърлил титлата си и бе решил, че всички трябва да живеят в бедност и на извара, явно беше намерил по-динамична философия, след като жълтото копринено въже бе стегнало шията му.
Никиас, макар и в руини, се възстановяваше. Само пристанищната зона все още оставаше опасна. Не можехме да пратим в онези катакомби дори части в пълен боен състав, без да понесем тежки загуби. Но знаехме — както и те, — че краят е само на няколко дни разстояние.
Един следобед Тенедос ме повика в кулата и каза:
— Утре вечер ще приключим с този кошмар. Агентите на Кутулу са открили, че последните елементи на товиетите, техните водачи и най-големите фанатици, се готвят да окажат последна съпротива, да свалят колкото може повече войници, когато нападнем пристанището. Сигурно си въобразяват, че такова кърваво жертвоприношение ще съживи Так.
— А защо все още не се е появил? Избиването на последователите му едва ли го радва.
— Защо да го интересува? Той е демон, едва ли е способен да разсъждава, поне така, както ние го разбираме. Бих допуснал, че смъртта, всякоя смърт, дори да е на собствените му хора, му дава ядене и пиене. Съмнявам се да чувства някаква лична заплаха, докато и последният му следовник не срещне съдбата си. Възможно е да е напуснал града и да се е върнал в Пограничните земи, или на други места, където го боготворят. Не че смятам да рискувам. Направих няколко предпазливи заклинания и открих, че товиетите все още използват за свой щаб онази бърлога, дето я открихте двамата с Кутулу.
— Не мога да го повярвам, сър — отвърнах. — Това е съвсем глупаво. Скривалището беше разкрито. Не би ли трябвало да си намерят друго?
— Съгласен съм, че не проявяват особена интелигентност, поне от наша гледна точка. Може би си мислят, че Так е убил натрапниците или че нахлулият е бил само моят анимункулус, под магическа команда. Също така възможно е да са толкова арогантни заради слабостите ни, колкото Властта на Десетимата към тях, преди да избухнат убийствата. Все едно, искам да събереш щурмови отряд от дивизиона си. Може би някои от онези юнаци, които бяха с нас при оттеглянето ни от Саяна, ще пожелаят да добавят малко приключение в живота си. Не повече от двайсет души. И да, лично ще придружа щурма, което е абсолютно необходимо, а не е авантюризъм, домин. Сега ще ти покажа защо.
Взе една кутия и я отвори. Вътре имаше парчета натрошено стъкло като онова, което бях видял преди няколко нощи.
— Помниш ли колко бях ядосан, докато се мъчех да накарам онези идиоти от Братството на тружениците да се потрудят заедно и да съставят едно Велико заклинание? Е, времето ми се изчерпи, макар все още да съм убеден, че това е възможно. Вместо това се снабдих със стъклени бутилки, издухани от една вана с разтопено стъкло, и ги раздадох по една на всеки член от братството. Накарах всеки от тях да направи едно-единствено, еднакво заклинание. След това събрах бутилките, счупих ги и взех по едно парче от всяка, което е резултатът от заклинанието. Законът за свързването вече действаше, така че направих друго заклинание, прилагащо Закона за въздействието, и отгоре на всичко това хвърлих трето.
— И какъв е резултатът?
— Дамастес, караш ме малко да се срамувам от теб. Няма да ти кажа, и не от някакво желание да съм загадъчен, а от лично разочарование, че още не си го свързал с доказателството, видяно от собствените ти очи. Ако не се досетиш до утре вечер, навярно ще можеш да го видиш, когато се хвърли наистина.