Спря се два пъти, всеки път извади от кесийката си нещо и прошепна заклинание. Първия път не видях нищо, но втория път за миг мракът засия тъмночервен, а може и да е било илюзия.
Господарите на товиетите този път се бяха постарали да се пазят по-добре.
Тръгнахме по тунела, после видяхме светлина и чухме гласове. Този път нямаше пост. Явно товиетите бяха решили, че на магията може да се разчита повече за охрана, отколкото на стоманата. Тенедос взе сандъчето, а аз изпълзях няколко стъпки напред и надникнах в залата.
Преброих седемнайсет мъже и жени. Бяха се събрали около маса с пясък, на която бяха моделирали пристанищната зона, говореха си тихо и сочеха разни участъци — явно обсъждаха последния си щурм, напълно погълнати от работата си. Навсякъде по стените висяха карти. Ако бяха само мъже, в униформи и не толкова размъкнати, щеше да прилича съвсем на заседание на военен щаб.
Изпълзях обратно при хората си и вдигнах палец. Всичко беше както трябва. Мъжете извадиха оръжията си. Всеки държеше нож в едната си ръка и платнена торба с пясък в другата. Щяхме да убиваме, ако потрябва, но се надявахме да не се наложи — труповете щяха да са безполезни.
Допълзяхме всички до края на тунела. Мъжете ме гледаха. Един дъх… втори… трети… ръката ми се спусна надолу и нахлухме в залата!
Чуха се два-три писъка и торбите се размахаха. Само неколцина от товиетите успяха да извадят оръжия и бяха или посечени, или съборени. Две от жените затичаха към изхода, но точно хвърлените торби ги свалиха.
Видях само един паднал от нашите, в безсъзнание или мъртъв; друг беше пострадал леко — беше коленичил и се мъчеше да си поеме дъх след случайно улучилия го ритник. Още няколко души бяха получили дребни рани, на бързо ги превързаха.
Около нас се търкаляха телата на седемнадесетте товиетски водачи — мъртви, зашеметени или ранени. Успехът ни беше смайващ — нямаше викове и врява. Но все пак бяхме вдигнали шум и късметът ни едва ли щеше да се задържи дълго.
Мъжете вече вадеха въжета от торбите си, връзваха ръцете и краката и запушваха устата на дванайсетимата товиети, за които смятахме, че ще оживеят. От другите двама бяха издъхнали, а последните трима едва ли щяха да оцелеят. Точно така бе наредил Тенедос: убивате само ако се наложи. Трябваха ни колкото може повече, способни да говорят.
Дотук рейдът беше изключително успешен, още повече че един от просналите се мъже простена, върнал се към живота, и се надигна. Лично аз не бях толкова доволен — бях се надявал, че ще заваря калиеца Мейлбранч между товиетите, но го нямаше. Но после видях дебелия брадат мъж, водача на Никиаската секта, легнал овързан на пода, а до него маркиза Фенелон: гледаше ни с очи, пълни с омраза.
Реших, че Тенедос трябва да е щастлив, но той се заозърта тревожно.
— Да бързаме. Усещам нещо. Нещо идва насам.
Не беше нужно да ни подканя — само след секунди заизнасяхме вързаните мъже и жени, а ранените ни получиха помощ да се измъкнат през тунела.
А после земята изтътна и се разтърси, както предния път, и се заозъртах дали няма пак да видя онази ужасна къртица-чудовище. Нищо не видях, но подът се затресе още по-силно, тухлените стени застенаха и чух бликналата вода от дъното на тунела — реката бе започнала да се влива в него.
Продължихме по рампата на бегом, пороят ревеше само на няколко крачки зад нас, изхвърчахме навън в нощта, а зад нас вече нямаше и следа от пиратската бърлога — имаше само черно кипнало езеро.
Земята продължаваше да се тресе, дървеният кей заскърца, готов всеки момент да се разпадне.
Погледнах надолу по реката, към морето — и видях Так!
Не знам къде се беше крил — под водата, в някой склад или дупка, или може би някъде там имаше врата към неговия свят.
Приближаваше се, протегнал към нас ноктестите си ръце, готов да мачка и разкъсва като в моя кошмар, и чух отново онова непоносимо стържене на метал и пронизителния вой като в товиетската пещера в Пограничните земи.
Този път не беше окъпан в светлина и слънчеви цветове, а бе обгърнат в мрак и лунна светлина. Привличаше цялата светлина на звездите и лунния сърп и отпращаше смъртно бледи лъчи над водата и сградите, докато газеше към нас. Чух викове на ужас — и на безмерна радост, когато пленените мъже и жени видяха своя бог и унищожител.
Неколцина от бойците ми, които не бяха идвали с нас в пещерата и не бяха виждали Так досега, се поколебаха, готови да се разбягат.