— Стой на място! — изревах и викът ми ги върна в оковите на дисциплината. Те смъкнаха пленниците ни на земята и се приготвиха за бой, насочили ножовете си срещу чудовището.
Тенедос бързо отвори сандъчето. Късчетата отразена светлина разкриха стъклените парчета, задържани незнайно как в чертите на кръга и триъгълника.
Тенедос взе две късчета, изправи се и протегна ръце към Так, който беше вече на по-малко от сто разкрача и пищеше пронизително. Чародеят запя монотонно и гласът му закънтя над реката, по-силен и от демонската песен на смъртта:
Не зная как да обясня какво видях, но от сандъчето нещо се надигна. След време разбрах какво е било заклинанието — всяко от онези късчета стъкло бе резултат от разбито заклинание и всичките тези заклинания бяха съчетани от Тенедос като символи, които да сътворят невъобразимо мощна магия, онази, която беше разбила мраморната статуя при изпитанието.
Онова, което видях, беше едва забележимо за окото, трептеше като зноен въздух над огъня, но имаше форма, имаше очертания. Виждах го и в същото време не го виждах, но усетих порив на вятър и магията се понесе към целта си.
Так сигурно беше видял или усетил връхлитащата го участ, защото залитна назад и вдигна ръце пред себе си. Но заклинанието удари право в целта, кристалната „песен“ се пръсна в хаос, като милиони и милиони кристални бокали, потрошени върху камък, а после изведнъж секна и Так се взриви, пръсна се като скъпоценен камък, ударен от майстор ювелир, намерил слабото му място.
Последва дъжд от кристални късове, късове, които се стапяха още докато падаха, и Так го нямаше.
— Свърши — промълви Тенедос в мъртвата тишина.
22.
Гражданска война
Но не беше свършило. Все още не. Все още имаше товиети, които трябваше да се изловят и унищожат. Илиас Мейлбранч отново се беше измъкнал. Кутулу не беше намерил никакви следи от него в Никиас. Тенедос сви рамене.
— Избягал е в последното си убежище. Той… и господарят му… не го разбират, но времето им свърши.
Все още беше жестоко, беше грозно — товиетите не искаха да изчезнат и се биеха като озъбен звяр, заклещен в бърлогата си. Но ги намирахме и ги избивахме, въпреки че в този лов загиваха още войници. В тези последни дни градските прокламации дадоха ново прозвище на хрътката на Тенедос, Кутулу — Змията, която никога не спи. Страхът от името му продължаваше да расте.
Мирът отново се връщаше в Никиас, макар градът да бе потънал наполовина в развалини. Идваше ред на възмездието и на вината. Лично аз очаквах, че гражданите ще се обърнат срещу армията и особено срещу ясновидеца Тенедос заради бруталното потушаване на метежите. Но те не го сториха. Той отново беше героят, великият мъж. Това ме озадачи, но Маран, която, вече разбирах, бе много по-схватлива, отколкото се полагаше за възрастта й, каза, че не е изненадана.
— Хората направиха неща, които не искат да си спомнят, тъй че онези, които наистина са направили онова, което стана… е, те са някакви други, различни от нас. И чародеят само е унищожил онези ужасни, различни от нас хора, за да могат обикновените граждани отново да са щастливи — осъзнах, че да, хората наистина мислят така, или по-скоро — не мислят. Тъй че само поклащах глава, когато посрещаха войската с радостни възгласи при поредния й излаз, и отново бях Дамастес Героя.
Властта на Десетимата обяви „време за изцеление“ и несъмнено щяха да се заловят с възстановяването на града, без дори с пръст да посочат виновните, впрочем — съвсем разбираема политика, след като те самите бяха по-виновни за бунтовете от всички товиети или калийци. Но Тенедос не го допусна. Призова за трибунал, но Властта реагира бързо — щели да обявят изслушвания дали да се позволи това, или не.