— Да, но ние знаем, че товиетите трупат иманета — възрази Тенедос. — Знаем, че насъскват хората си да ограбват жертвите, и сме виждали купчини съкровища в Кайт, нали? Е, у никиаските удушвачи не се намериха такива съкровища и реших да отделя няколко часа и да проявя алчния си меркантилен егоизъм.
Осъзнах, че си бърборим, без да откъсваме очи от мътната вода, в която беше изчезнал демонът.
— Предлагам да си разделим намереното, Дамастес, тъй като ти пръв откри това леговище.
Бях стъписан и по усмивката на Тенедос разбрах, че е очаквал точно тази реакция.
— Ъъъ… благодаря ви, сър. Но вие не ми дължите нищо.
— Дължа ви това, което сам реша, че ви дължа, сър. И между другото, това не е отплащане на въпросния дълг, а по-скоро решение да направим живота и на двама ни малко по-лесен.
Изломотих още няколко благодарности, след което изтърсих:
— Всъщност Кутулу намери входа. След като сте толкова щедър, не трябва ли да включим и него в тази алчна подялба на златото, което засега си остава невидимо? Сигурен съм, че той с радост би приел половината от вероятно несъществуващата ми половина.
— Попитах го — каза Тенедос, станал изведнъж сериозен. — Отвърна ми, че не му трябват пари. Боя се, че разбирам какво иска, и това е нещо, което никой, дори аз не бих могъл да му дам. Аха… ето го и моето духче.
Малкото чудовище се показа на повърхността, стиснало в челюстите си златна монета!
— Хайде, хайде, приятелче — подкани го Тенедос и духът изскочи от водата и кацна на талпите. Тенедос му каза нещо на странния език и демонът му отговори.
— Браво, много добре. Значи долу има много, много повече, а? — каза чародеят. — Е, вече съм ти длъжник и можеш да си поискаш отплатата по всяко време — каза още нещо на демонския език и създанието изприпка в пентаграмата, обърна се, завъртя се толкова бързо, че очите ме заболяха, и пентаграмата се опразни.
Тенедос въртеше монетата между пръстите си.
— Интересно. Не е нуманцийска монета, или поне не съм виждал такава досега. Виж как изведнъж ми олекна на съвестта. Притеснявах се, че трябва да проявим доблест и да възмездим всички наследници на удушените жертви. Чак си представям прокламацията: „Моля всички притежатели на една определена златна монета да се подредят на опашка пред двореца на Властта на Десетимата.“ Това злато може би изобщо не е от жертвите на Никиас, а част от цялата плячка, трупана от товиетите. Съмнявам се, че ще го разберем някога, а и честно казано, не мисля да се задълбочавам в проучванията.
— Сега ще видим какво ще стане — сложи монетата в центъра на звездата и замърмори: — Лазаркиня за късмет… нар — за благоденствие… бадем за благословията на боговете… и двете неизменни билки, детелина и босилек.
Извади няколко шишенца от сандъка си и поръси от билките в четирите мангала, които беше подредил около звездата. Запали ги и ароматните пушеци изпълниха въздуха. Забелязах, не за първи път, че щипките прашец, използвани в магическия ритуал, не би трябвало да ухаят толкова силно, но винаги ставаше така. Все едно че бях попаднал в горичка от нарове, с бадемови дървета наоколо и с босилек под краката ми.
— Това заклинание ще е много интересно — каза Тенедос и заприпява:
Няколко мига не се случи нищо.
— Ако вярвах, че е възможно мъртвите да възкръсват — отбеляза Тенедос, — щях да се притесня, че това заклинание не действа върху желаната материя. Все пак оставихме долу няколко трупа, когато се измъкнахме толкова припряно, и подозирам, че те обичат да гушкат всякакви богатства. Никак не би ми харесало да видя точно тях да ми се дотътрят от тинята долу. Но изглежда, че моят дух или се е объркал, или е непослушен, след като нищо не…
Явно беше прибързал с приказките си, защото въздухът над пентаграмата изведнъж засия и златото се заизсипва от небитието. Имаше скъпоценни камъни, златни кюлчета, жълтици и статуетки. Купчината растеше и растеше, докато не стана висока почти човешки бой. Чух изненаданите викове на войниците.