По време на трибунала Кутулу изобщо не се появи на свидетелската трибуна, нито името му се спомена. Заварих го в кабинета на Тенедос — подреждаше поредната купчина досиета. Попитах го защо не се бе явил.
— Не беше нужно, Дамастес, приятелю.
Да ви кажа честно, приятелските му чувства към мен малко ме дразнеха. Този човек най-хладнокръвно и грижливо беше събирал досиета, които изпратиха на смърт няколко хиляди души, било от наказателен патрул или на трибунала, а изглеждаше съвсем непроменен. Но предполагах, че е по-добре да си мисли добри неща за мен, отколкото обратното, макар да знаех, че само да реши, че съм нарушил неизречената си клетва пред Тенедос, ще ме спипа и ще се погрижи да бъда наказан също толкова безчувствено, колкото се бе погрижил за избиването на товиетите.
— Е, и сега какво? — попитах го. — Не мога да си представя, че отново ще станеш най-обикновен страж.
— Няма — съгласи се той. — Ясновидец Тенедос вече поиска да бъда назначен за постоянно към него, като съветник.
— Но метежът свърши — казах. — За какво му е да си има личен блюстител на закона?
— Метежът свърши — отвърна тихо Кутулу. — Но голямата работа тепърва започва.
Въпреки лятната жега усетих мраз по гърба.
За богатите в Никиас беше обичайно да се изтягат в леглото, докато им приготвят всичко, от банята до закуската. Тогава трябва само да станеш от огромното ложе, да се поразтъпчеш, докато приемаш халата, банята, вчесването, дрехите и храната от слугините, които според Маран трябваше да приемам, че са невидими.
— Винаги ли? — оплаках се веднъж, когато една влезе, докато кротко си ходех по голяма нужда. Изревах и я изгоних — никой не беше нарушавал така интимността ми, дори като момче в лицея или на бойни учения.
— Винаги — каза твърдо Маран. — Това е един от начините ние, висшата класа, да се отличаваме от вас, простите свине.
— Дори когато правим това ли? — изръмжах, обърнах се и я захапах по задника. Тя изскимтя и нещата щяха да си продължат по реда, но на вратата се почука и личната й слугиня влезе.
Държеше поднос, с плик върху него. Беше дългоочакваното — с много боязън — писмо от бащата на Маран.
Маран се сви до мен и го зяпна.
— Няма да разберем какво пише, докато не го отворим — казах.
Маран счупи с голяма неохота печата и извади четирите страници. Започна да чете и се ококори. Помислих, че е още по-лошо, отколкото се бяхме подготвили да изтърпим. Тя го дочете и ми го подаде с думите:
— Не мога да повярвам.
Прочетох го и се почувствах също като нея.
Бях очаквал, че баща й ще напише унищожително писмо, ще я прокълне заради поведението й, ще натика лицето й в позора. Но писмото звучеше съвсем благоразумно. Той съжаляваше, че бракът й се е разтурил, ала не беше изненадан. Всъщност оказваше се, че е доволен. Никога не беше смятал, че конт Лаведан е достоен за благородническата титла. Казваше, че единствената причина да се съгласи за партията — и се извиняваше, че не го е споделил с дъщеря си досега — е било заради един стар и голям дълг на Аграмонте към Лаведан.
— Знаех за това — промълви Маран, докато препрочиташе писмото над рамото ми. — Ернад се похвали, след като се оженихме. Не ми каза какъв е… но предполагам, че е бил много обременяващ.
— Това е отвратително — казах.
Маран сви рамене.
— В повечето случаи благородниците се женят по други причини, а не по любов. Предполагам, че затова толкова много от нас си намират любовници. И защо се изненадваш? Селякът не омъжва ли дъщеря си за онзи, който му е дал вола си, за да не бъде принуден да тегли ралото сам?
Писмото продължаваше. Маран можеше да постъпи както пожелае: да остане в Никиас, въпреки че според баща й тук все още било много опасно, при все че тълпата, изглежда, била поставена на мястото си от армията, или да се върне в Иригон. Щял да се разпореди семейните банкери веднага да се свържат с нея и да се погрижи тя да разполага с всякаква сума, необходима, за да поддържа авторитета на Аграмонте в случай, че реши да остане в столицата. Пишеше, че сигурно била много потисната от преживяното, така че да не се притеснявала за пари. Можела цял живот да харчи като последната разсипница и пак нямало да ощети богатството на Аграмонте.
Последните редове истински ме изненадаха, особено понеже бяха написани от ръката на човек, когото си бях представял за най-безсърдечния и консервативен земевладелец, човек, който едва признава човешкото у себе си, да не говорим за другите: