— Не прави това. Сега седни и кръстосай краката си зад мен. Хвани ме с ръце, за да не падна. Ако почнеш да се смееш, ще те заколя.
Маран ме прегърна с краката си и изправи гръб като мен.
— Сега какво? — попитах. — Какво правим сега?
— Нищо не правим. Прости си седим така… не, не мърдай, по дяволите… и накрая трябва да свършим заедно.
— Какво е това? Пак някоя сексмагия на Амиел?
— Не. Но е от друга нейна книга, която прочетох.
— Сигурна ли си, че си си водила добре записките? Искам да кажа, приятно е, но нищо не се случва. Правила ли си го преди?
— Млъкни. Не е твоя работа. Разбира се, че не съм! С кого да го правя, кучи син такъв? Трябва да се съсредоточиш. Да се представиш, че си само един пенис. Така пише в книгата.
Седяхме в пълна тишина. Постарах се да се подчиня на заповедите й, да изключа от ума си всичко, да почувствам всеки сантиметър от себе си в нея. Честно казано, мислех си, че е глупаво, но се съсредоточих, започнах да усещам главичката на члена си, как докосва отвора на утробата й, вътрешните страни на устните й се загръщаха около мен, усещах как всеки сантиметър се опира в мокрите гънки, усещах топките си, притиснати в устните отвън.
Маран изохка.
— Не мърдай, казах!
— Нищо не правя! Ти мърдаш.
— Не. Не там. Долу — вече стенеше и краката й се притискаха в гърба ми. — О, богове!
Заклевам се, че стоях съвсем неподвижен, но усещах как кръвта ми кипва и светът се стесни само до гърдите й, притиснати в гръдта ми, езика ми в устата й и нажежената и влага, която ме засмукваше вътре, докато и това не изчезна в този странен, внезапен дар на боговете.
Много време изтече, докато успея да се съвзема, отпуснат до нея. Двамата бяхме плувнали в пот и се чувствах безпомощен като новородено коте.
— Можеш да я заемеш тази книга отново, ако искаш. Беше… много интересно.
— Ммм.
Лежахме кротко и тя леко поскубваше редките косми по гърдите ми. Изведнъж попита:
— Ще има ли война?
— Ужасен въпрос. В момент като този.
— Е, ще има ли?
Въздъхнах.
— Да. Боя се, че да.
— Боиш се? Хайде, не ме лъжи, Дамастес. Знам, че си войник, и знам, че ще тръгнеш да се биеш. Това е животът ти. Винаги е бил това, нали?
— Да.
— Когато тръгнеш, надявам се, че ще нося твоето бебе.
Почувствах се много горд, но и много несигурен. Преди Маран изобщо не се бях замислял за деца. Чувствах, че най-вероятно ще се оженя, след като се оттегля от служба, стига да доживея толкова дълго, и ще си направя подходящия брой наследници, като баща ми и дядо ми.
— Искам да ти родя син — каза тя.
— Какво им е лошото на дъщерите?
— Нищо. След това. Първо — момче.
— А казваше, че аз съм бил припрян — изведнъж ми хрумна нещо. Помъчих се да го разкарам от ума си, като нещо, ако не глупаво, то необмислено и преждевременно. Но устата ми се подчини на собствените си закони и казах: — Но не виждам начин децата ми да са копелета.
— Не се тревожи за това — отвърна тя. — Нито едно признато дете на Аграмонте не е копеле.
— Нямах предвид това.
— Искаш да кажеш…
— Искам. Контеса Маран Аграмонте, бихте ли склонили да се омъжите за един беден домин от кавалерията, който не е способен на нищо, освен да ви обожава, докато Айрису му позволи да стои на крака на тази земя? Обичам ви, знаете ли.
Последва дълга тишина и разбрах, че Маран плаче. Почувствах се чудовищно, а не разбирах с какво съм сгрешил.
— Извинявай, любима. Не исках да те обидя.
— Не си, о, Дамастес, не си. Не би могъл. Но… знаеш ли, че никой не ми е предлагал? Това, че ще се омъжа, просто се бе превърнало в някаква даденост. Не е ли странно? Не помня никой, освен мама понякога, и може би гледачките ми като малка, да ми е казвал, че ме обича. Никога. Ернад изобщо не ми го каза. А ето, че ти ми го казваш сега. И баща ми също… — заплака отново.
Задържах я в прегръдката си, докато бурята отмине.
— Знаеш ли — заговорих, — ако те притеснява, мога да оттегля въпроса. Сигурно е лудост изобщо да си помисля за такова нещо. Трябва да минеш през всички формалности, докато бракът ти бъде отменен, а съм чувал, че никой не бива да се жени от разочарование, поне за известно време, най-малкото, и…
— Млъкни, Дамастес. Отговорът е „да“. Разбира се, че ще се омъжа за теб.
Щом го каза, все едно че се слях с боговете и самият аз за малко да не заплача от радост. Тя продължи:
— Знаеш, че не може да стане веднага. Колкото и влиятелни да са хората на баща ми, ще отнеме време, докато нещата се уредят. Тъй като съм Аграмонте, въпросът трябва да се реши пред Властта на Десетимата. Съжалявам.
— Недей. Това ще ми даде повод да се бия здраво, за да мога да се върна при теб.
— Само не прекалявай — каза тя. — Защото трябва да се върнеш.
— О, ще се върна — може да е било младежка и глупава самоувереност, но знаех, че ще се върна невредим от войната, а как го знаех — не знам.
— Е, вече сме сгодени — въздъхна тя. — Трябва да направим нещо, за да го отпразнуваме.
— Мисля, че се сещам какво е.
— Знам, скъпи — каза тя гърлено и повдигна краката си около кръста ми, докато набъбвах в нея. — Знам.
Ако можех просто да посегна и да спра времето точно в този момент, щях да го направя, и да останем завинаги така, да остана в нея и да усещам влагата на любовта по бедрата ни. Де да беше възможно — болката, скръбта и измяната никога нямаше да се случат.
Но не можех и се случиха.