Щом го каза, все едно че се слях с боговете и самият аз за малко да не заплача от радост. Тя продължи:
— Знаеш, че не може да стане веднага. Колкото и влиятелни да са хората на баща ми, ще отнеме време, докато нещата се уредят. Тъй като съм Аграмонте, въпросът трябва да се реши пред Властта на Десетимата. Съжалявам.
— Недей. Това ще ми даде повод да се бия здраво, за да мога да се върна при теб.
— Само не прекалявай — каза тя. — Защото трябва да се върнеш.
— О, ще се върна — може да е било младежка и глупава самоувереност, но знаех, че ще се върна невредим от войната, а как го знаех — не знам.
— Е, вече сме сгодени — въздъхна тя. — Трябва да направим нещо, за да го отпразнуваме.
— Мисля, че се сещам какво е.
— Знам, скъпи — каза тя гърлено и повдигна краката си около кръста ми, докато набъбвах в нея. — Знам.
Ако можех просто да посегна и да спра времето точно в този момент, щях да го направя, и да останем завинаги така, да остана в нея и да усещам влагата на любовта по бедрата ни. Де да беше възможно — болката, скръбта и измяната никога нямаше да се случат.
Но не можех и се случиха.
Три дни по-късно дойде отговорът от Чардън Шир. Специалният пратеник се върна, на носилка. Езикът му беше изтръгнат.
Това беше началото на гражданската война. Обявиха я след няколко часа.
Генерал Ричин Търбъри, със своя опит в сражения с калийците, реши лично да води кампанията. Елитните части, доведени в Никиас, щяха да бъдат изпратени срещу калийците, както и други дивизиони, които можеха да оставят районите си без военна охрана.
Тази война нямаше да се води откъслечно. Щеше да е съкрушителна. Не беше съвсем гражданска война, но почти, затова трябваше да се реши бързо и сурово.
Всички знаеха, че уж приятелски настроеният ни съсед крал Байран Майсирски ще следи внимателно хода на събитията и всяка проява на слабост от страна на Властта на Десетимата ще повиши интереса му към нашата уязвимост.
Но най-хубавото дойде накрая. Ясновидец Лайш Тенедос бе назначен на нов пост: армейски чародей. Щеше да разполага с толкова личен състав, колкото пожелае, и да се отчита само пред генерал Търбъри.
Сега, най-после, имаше шанс да развие стратегиите и тактиките си.
Сега, може би, щяхме да станем свидетели на нов вид война.
Беше сиво утро, все още не се беше съмнало, от реката се надигаше прохладна мъгла. Конник Карджан беше оседлал Лукан и Рабит, седеше чинно на коня си и гледаше настрана, когато излязохме с Маран.
Целунах я и не исках тази целувка да свърши.
Чудех се дали всичко това не е история — мъж, който целува жена на сбогуване и тръгва на бой, и се чудех защо толкова се обичаме, че се убиваме взаимно.
Отърсих се от тази мисъл и я целунах пак.
Отново видях онова изражение на ранено животинче и извърнах очи.
Отидох при Лукан и го яхнах.
Маран ме гледаше с отчаяние, стиснала ръце.
Цъкнах на Лукан и той тръгна, Карджан пое след мен. Когато излязохме от портата, се обърнах и я погледнах — стоеше, без да помръдва, докато не я скри бялата речна мъгла.
А войната протегна костеливата си ръка и ме пое.
23.
Разгром при река Имру
Генерал Търбъри беше реквизирал всички налични съдове, за да ни извозят до Цикогнара, при началото на делтата на река Латейн. Там армията трябваше да се събере и да тръгне в поход на изток към границата с Кальо.
Не видях Тенедос — беше на флагманския кораб с генерала, но по-късно ми разказа как се ядосвал, че се придвижваме ужасно бавно.
Не ми остана време да забележа, защото Пиконосците се превозваха на осем огромни баржи за добитък и непрекъснато сновях между тях с моя нов адютант легат Биканер в една лодка, карана от някакъв навъсен селяк, чиито най-учтиви изрази караха и най-сквернословната старша пика да замълчи почтително.
Но след като дебаркирахме в Цикогнара, дори и аз разбрах, че напредваме със скоростта на костенурка. Цели три седмици не ставаше нищо, освен нескончаеми щабни заседания как ще се движим, в какъв ред, кой полк и дивизион къде се числи и прочие, и колкото повече части се изсипваха в града, толкова по-объркани ставаха нещата.
Нервното ръмжене беше донякъде обяснимо, тъй като нуманцийската армия от поколения не се беше придвижвала в такава маса.
Накрая в и около града вече лагеруваха над сто хиляди войници и този огромен брой войска будеше благоговение у всички. Звучи смешно, след като само няколко години по-късно лично аз командвах няколко пъти повече, и то само като част от силите на император Тенедос, но трябва да напомним, че армията от години не се беше сражавала във войни, а само в малки гранични схватки или вътрешни размирици.