Окончателно уточненият боен ред беше следният: всеки дивизион, вече усилен до около хиляда души, се групираше с още четири, за да образуват дивизия. Всеки пет дивизии образуваха корпус. Тези двайсет и пет хиляди души правеха крило, а крилата бяха три: Ляво, Централно и Дясно.
Тринадесетте елитни дивизиона, повикани в Никиас да потушат бунтовете, бяха подсилени до пълен състав, придадени им бяха поддържащи части и се използваха или за авангард, или като прикриващи елементи на трите крила.
В един зноен ден, втория от Жаркото време, потеглихме към Кальо — дълга многоцветна змия, виеща се по пътя към границата. Преди се бях ядосвал колко бавно се движи Курамската лека пехота, но онази скорост беше скорост на гепард в сравнение с пълзенето на това тромаво чудовище. Бяха ме учили, че добрият войник може да носи цялото си имущество на гърба си или на един товарен кон. Ако това е вярно, значи се придвижвах на изток в компанията на над сто хиляди идиоти. Включвам и себе си, защото Маран бе поръчала да ми измислят и ушият нови униформи, а нямах сърце да й откажа, нито да ги оставя в Никиас. Честно казано, възхищавах им се — на копринените кантове, на добрата кройка, на златните и сребърни ширити.
Мъчех се да придам рационалност на самолюбуването си — че това ще ми осигури по-добри командирски възможности, тъй като бойците ще ме различават по-лесно и че войниците винаги искат водачите им да изпъкват. Но всъщност у мен се бе появила нотка суетност, неприсъща ми до този момент. Не че толкова ме е срам — имало ли е някога кавалерист, който да не проявява тщеславие?
Но не можах да поддържам дълго това глупаво обяснение. Особено след като Карджан един ден ме попита дали да не вземем един кафез с пауни за смяна на перушината.
Искам да кажа, че само дрехите ми запълваха два обемисти кожени куфара, а при това бях най-скромният от старшите офицери.
Войниците си имаха сандъчета, сержантите — куфари, легатите — походни гардероби, домините — лични фургони, а генералите — цели кервани.
По време на похода имах още едно занимание освен службата, тъй като Пиконосците си яздеха напред сами, като съвършен часовников механизъм, и общо взето не се налагаше да се занимавам с тях. Маран ми пишеше поне веднъж, понякога — два пъти дневно и с наслаждение четях и препрочитах всяко писмо, щом пристигнеше, и се радвах на малките хубави неща от мирния живот. Имаше приятни изненади: съпругът й нямаше да оспорва отменянето на брака; беше се натъкнала на изненадващо малко упреци, че е развратна жена; и, най-хубавото, месечният й цикъл все още не идваше.
Също така беше смайващо изрична в подробностите какво иска да правя с нея, щом се върна, и къде — в леглото, прави, в банята. Яздех с непрекъснато издут брич и се чудех дали ще намеря някой подходящ храст, където да си оставя срама, преди да свърши кампанията.
На втория ден от похода, докато в далечината все още се виждаха не много високите сгради на Цикогнара, видях един млад и явно богат легат да се бръсне. Разполагаше с лична шатра, изящна сгъваема масичка, бюро, столове, личен готвач със собствена походна печка, който му правеше закуската отстрани, двама слуги, които се суетяха около него, и платнена баня на всичко отгоре. Когато привърши с бръсненето, от банята излезе доста привлекателна млада жена, облечена в копринена роба.
Не само той си беше взел любовница или жена — един генерал водеше цели три. Тъй като изглеждаше по-стар дори от самия Айрису, никой не можеше да разбере какво прави дори с едната, да не говорим за трите.
Жени и слуги, съпътстващи войската, фургони с продоволствие, коли на лавкаджии, волове за клане — приличахме по-скоро на преселници, отколкото на бойна сила.
Намерих си нов начин да запълвам свободното си време, докато конете ни се тътреха мудно през хълмистата околност. Двамата с капитан Петри се върнахме към старото си забавление — да съставяме и разполагаме войската, която бихме искали да предвождаме или с която бихме могли да се сражаваме. Дори започнах да си водя дневник със схемите, които смятахме, че са особено ценни. Доста странен начин за губене на време от един домин и един капитан — това занимание бе подходящо по-скоро за новоповишени легати. Но да не забравяме, че бях само на двайсет и три, а Петри — с една година по-голям от мен, тъй че глупостите ни бяха донякъде разбираеми. Но предвид случилото се три седмици по-късно се оказа, че съвсем не са били глупости.