Тенедос заяви, че онези, които не могат да изпълнят новите си отговорности, бързо ще бъдат връщани на предишното си звание и в предишните части, доколкото е възможно.
Съзнаваше, че тази схема ще създаде проблеми и ще доведе до смъртта на някои хора. Но трябваше да го приемем.
— На Палмерас има една поговорка — каза той. — Колкото по-лесно е раждането, толкова по-мързелив е човекът.
Това ми напомни за някои неща от личния ми живот. Ухилих се и когато Тенедос ме попита защо, му отвърнах: „Не е важно.“ Беше явно, че ще стана бащата на най-мързеливия нуманциец в историята. Писмата на Маран ми говореха, че няма никакви проблеми, никакви неприятности. И това ме успокояваше, въпреки че тя все още беше в най-началния етап на бременността.
Втората причина за недоволствата беше загубата на дисциплина. Преди разгрома при Имру, преди Тенедос, армията беше изрядна, стегната, със здрава дисциплина. Колкото и странно да звучи, това изчезна веднъж завинаги, но ме радваше, щом си спомнех за скованите вечери в офицерската столова, когато си седях, принуден да слушам как отегчени мъже мърморят за неща, от които никой, дори самите те, не се интересува.
Новите хора във войската промениха всичко това.
Бях извън шатрата ми, без отличителните знаци за ранг, и видях едно подразделение, ако изобщо можеше да се нарече така, да се мъкне към мен. Бяха трийсетина души, на възраст от петнайсет до около трийсет и пет. Някои даже бяха боси. Други носеха дървени обуща или окъсани ботуши.
Сякаш се бяха облекли от някое сметище, с всевъзможни дрипи, от селски ризи до дрипави елеци и панталони, които сигурно са стояли добре на трима или четирима души преди тях, до един горд момък само с една препаска около слабините и изпочукан драгунски шлем на главата, без кожа и без конска опашка.
Това, което ги правеше още по-опърпани, беше, че някои бяха решили, че трябва да дойдат в униформа, поради което се бяха навлекли с всевъзможни войнишки парцали, включително един-двама с майсирско снаряжение, намерено боговете само знаят откъде.
Предвождаше ги мъж на средна възраст, облечен в безупречна сержантска униформа, излязла от строя поне преди пет години. Ако е била негова първоначално, явно оттогава бе живял доста добре, защото куртката не можеше да се закопчае, а панталоните бяха подсилени с кръпка плат от същия цвят, за да покрият внушителното коремче.
Подаваше ритъма и новобранците влачеха крака и се мъчеха да влязат в крак. Видя ме, изрева команда „внимание“ и отдаде чест. Половината дръвници се опитаха да повторят жеста му, не научили все още, че единственият, който отдава чест, е най-старшият в строя.
Униформеният носеше нашивки за чина си.
— Сержант — извиках, мъжът подаде команда „стой“ и опърпаната част се закова на място.
— Да, сър.
— От колко време пътувате насам?
— Зависи, сър. Някои сме от няколко дена, други като Къч, ей там, идват отдалече от изток, почти от две седмици. Но сме готови да служим, сър.
— Това… вашата униформа ли беше?
— Да, сър. Също и нашивките, макар да знам, че трябваше да ги отрежа, когато дадох клетва да се върна.
— Защо сте напуснали?
Мъжът се поколеба.
— Обяснете.
— Не си струваше да служа повече, сър. Затуй се ожених. Уседнах.
— Какъв занаят?
— Продавач, сър. Амбулант по-скоро. Жена ми, Гулана, държеше дюкяна, изпълняваше поръчките, аз повече обикалях из страната. Тая страна съм я видял от край до край, сър. Даже и много от Кальо. Може да е от полза.
— Ще е. Та защо се записахте отново? Защото времената са трудни?
— Не, сър. Търговията върви добре. Трябваше да купя двете сгради до дюкяна, та да се отвори място за цялата стока. Имам неколцина помощници, петима амбуланти на пътя, а жена ми и момчетата ни могат да се оправят, докато се върна. Върнах се във войската по две причини, сър, същите, които водят и другите момчета с мене. Онзи проклет калиец е едната, а другата е ясновидецът. Тъй ли е, момчета?
Те изреваха разпокъсано.
Пред мен стоеше човек, който идеално илюстрираше думите на ясновидеца Тенедос за ограниченията в ранговете. Говореше достатъчно образовано, за да стане офицер, но според старите правила чинът, който бе получил, беше най-високият, за който бе могъл да мечтае. Нищо чудно, че бе предпочел да се върне към цивилния живот.