— Как ще се бият хората? — попита Тенедос, вече с повишен интерес.
— Ще яздят до бойното поле и ще се бият както винаги, спешени. Така няма да ни се наложи да хабим време да ги обучаваме за кавалерия. Никакви пики и никакви саби — къси копия, дълги, мечове и ками, както досега.
Част от тях въоръжаваме с лъкове — включи се Петри. — Досега при бой стрелците никога не ни стигат. Стараем се да ги държим настрана от ръкопашния бой. Трябват ни само подвижни части, и да ги държим настрана от маневрите. Ще губим по-малко хора, ако не ги хвърляме в мелето.
— Но дотук заобикаляме главния въпрос, сър — казах аз, посъбрал кураж. — Първо, смятам, че трябва да престроим кавалерията в една-единствена ударна сила.
— Но тя вече си е такава. Или би трябвало, ако генералите я използват правилно.
— Не е, сър — заявих аз. — Вижте какво заповядахте самият вие онази нощ: Дамастес, използвай пиконосците за свръзки. Винаги е ставало така, сър. Види някой офицер мъж на кон и веднага му намира задача — свръзка, куриерство, каквото и да е, но не и истинското му предназначение, което е да удари здраво, щом се появи възможност, след което бързо да се придвижи към следващото слабо място. Вестоносци не могат да направят това, сър. Не можем дори да ги обучим да го правят, след като разнасят депеши от не-знам-кой си генерал до домините му.
— Онази нощ беше спешно — каза намръщено Тенедос.
— Сър, винаги е спешно — отвърнах искрено. — Щом ви трябват вестоносци, направете си специална част. Но не пипайте кавалерията.
— Благодаря ви, домин — рече той, наблягайки на чина ми. — Не, не се извинявайте. Добре, и какво правя с тази конница, след като вече сме я превърнали в цвилеща войнишка маса?
— Удряме в сърцето на врага — казах аз. — Също като в игра на рьол. Хващаш топката, заобикаляш първите и тръгваш право към вратата. Зарязваш всичко останало. За да можем да ударим армията на врага, столицата, водачите му. Врязваме се през фронтовите линии колкото може по-бързо, без да мислим за фланговете си, и нахлуваме за съкрушителен удар. Оставяме пехотата да овладее терена и да го държи. Не обръщаме внимание на проклетите укрепления, освен ако не се наложи да ги завземем. Заобикаляме ги. Ще се предадат, след като сме убили техния крал и сме подпалили столицата им.
Усетих колко съм се разгорещил, щом чух сънения въпрос от Расена какво става, и млъкнах. Тенедос поседя дълго, замислен. Никой от двама ни не смееше да мръдне, от страх да не го смутим.
— Интересно — най-сетне отрони той. — Много интересно. Но какво става, ако конницата бъде откъсната?
— Тогава грешката е нейна и нейна е отговорността да се измъкне или да се държи, докато дойде пехотата. Ако частта се придвижва достатъчно бързо и не позволи да бъде прикована някъде от превъзхождаща я сила, това изобщо не би трябвало да се случи.
— И всичко това е описано в това ваше книжле?
— Да, сър. Има и още — намеси се нетърпеливо Петри. — Например…
— Капитане, спрете, моля ви. Един човек или сюнгер не може да поеме наведнъж повече, отколкото му се полага. Ако почеркът ви е четлив, можете да ми оставите бележника си. Ще ви го върна след ден-два, ако не сте си направили преписи.
— С удоволствие, сър. С удоволствие.
— Е, след като развалихте кротката ми медитация и може би пиенето на бренди също така, можете да напуснете.
Станахме, отдадохме чест и излязохме.
— Лагерни курви, как не — чух как изсумтя зад нас Тенедос.
Петри ме погледна въпросително. Свих рамене. Ясновидецът си беше странен човек, невъзможно бе да го разгадаеш. Знаех само, че за разлика от други случаи, за които не ми беше трудно да си спомня, нямаше да бъдем наказани затова, че сме казали свободно какво мислим.
Това само по себе си превръщаше армията в нещо съвсем ново и великолепно.
След един ден Тенедос ме повика в щаба.
Махна с ръка на един нисък набит мъж, който приличаше повече на хотелски портиер, отколкото на офицер, и каза:
— Това е капитан Отман. Избрал съм го за новия ми главен помощник. Забележителен е, скоро ще разбереш. Има съвършена памет, нали, капитане?