— Има още един род войска, който възнамерявам да създам, или по-скоро да взема вече съществуваща група части и да променя предназначението им. Създавам Разузнавателно крило и в него ще поставя всички налични части лека пехота, като ще се съставят и нови. Те ще бъдат очите и ушите на армията, ще заменят кавалерията, за която предвиждам малко по-различна мисия, както вече казах. За тези нови крила ще са необходими нови командири.
— За конната пехота назначавам домин Мирус дьо Балафре, когото произвеждам в чин генерал — високо продължи Тенедос. — За Разузнавателното крило — човек, когото повечето от вас може би не познават, човек, който в момента е с много по-нисък ранг, отколкото му се полага, по-скоро заради моето невнимание, отколкото по друга причина. Повишавам Йонджи в звание генерал — Тенедос поне има приличието да не съобщи колко точно е по-нисък рангът на кайтеца. Планинецът стана, шашнат, после зарева като ученик и заподскача.
— Генерал! Аз, генерал! Ей, Дамастес! Бих те. Аз съм първи!
Някои от офицерите изглеждаха скандализирани, други се смееха. Бях от вторите и тъкмо се канех да извикам да поздравим планинеца, когато последва:
— Накрая, за командващ Кавалерийското крило… домина, вече генерал, Дамастес а̀ Симабю!
Единственият по-щастлив от мен беше капитан Мерша Петри. Тенедос го назначи за нов домин на Седемнадесети пиконосци.
Жаркото време бе към края си и настъпваше Дъждовното време. Ругаехме и се подхлъзвахме в калта, но темпото на тренировките ни не отслабваше.
Тенедос беше обещал, че ще воюваме преди Времето на бурите, и бяхме решени да изпълним тази клетва.
Мой мили, мой чудесен Дамастес.
Пиша ти това пред Двореца на Властта на Десетимата и наех куриер, който да го отнесе до теб по най-бързия възможен начин, независимо от цената.
Аз съм свободна.
Преди по-малко от час бракът ми беше отменен на специално заседание на Властта на Десетимата, най-малко една година преди срока, в който мислехме, че искът ще бъде изслушан.
Не знам защо стана това, защо извадихме толкова късмет, но ще принеса жертви на всички богове, които знам, затова, че стана.
О, мой Дамастес, вече нищо не може да застане между нас.
Когато тази война свърши, можем да се оженим.
Толкова съм щастлива, толкова съм възбудена, че не мога да пиша повече, но съм добре, всичко е наред, всичко е чудесно.
— Моите поздравления — каза Тенедос. — Благодаря, че сподели щастието си с мен.
— Ъ, има още нещо, сър.
Тенедос вдигна вежда.
— Сър, моля за разрешението ви да повикам бъдещата си булка тук и ви моля също така за разрешение да сключим брак.
— Това е съвсем нередно, Дамастес. Нали уж трябва да се готвим за война.
— Разбирам, сър. Но щях да изменя на самия себе си, ако не бях ви помолил.
— Аха. Да, така е. Понякога забравям, че любовта може да диктува по-силно от здравия разум. Е, вече ме помоли, тъй че… — гласът му заглъхна.
— Разбирам, сър — застанах мирно и се канех да отдам чест и да напусна.
Тенедос поклати глава.
— Почакай. Не мисля, че ме помоли. Нито си го помислих, докато не чух ехото на думите си. Това събитие би било нередно, както казах, и бях прав. Но не изграждаме ли необичайна армия? Естествено, от един кавалерист се очаква да бъде пълен със страсти и импулси.
— Защо не? — продължи да разсъждава на глас Тенедос. — Това със сигурност ще даде на хората нещо ново, за което да дрънкат. Мързеливците ще мрънкат за привилегиите на високия ранг, а останалите от нас може да ти завиждаме. Имате одобрението ми, генерале. Изпратете незабавно писмото си. А, чакай малко. Хрумна ми нещо по-добро.
Капитанът, командващ хелиографската част, се навъси над съобщението, което му връчих.
— Невъзможно, генерале. Не ми е разрешено да изпращам съобщения на цивилно лице. Лична заповед на ясновидец-генерала.
Подадох му втория лист.
— О! — отношението му изведнъж се промени. — Извинете, сър. Трябваше да съобразя, че е с разрешение на ясновидец-генерала. Времето днес поне е ясно, тъй че можем да го изпратим още сега.