Но тогава всичко беше непонятно за мен, а освен това исках да го попитам дали той е сигурен, че е избрал подходящото място.
— Да, и още как.
— Но…
— Просто гледай да не закъснееш за церемонията, о, изнервени младоженецо. Останалото е в надарените ръце на един чародей.
И така си беше.
Тенедос беше избрал за церемонията най-странното възможно място. На север от Ентото имаше един огромен порутен храм, почти дворец. Никой не знаеше в чест на кой бог е бил издигнат; всъщност имаше дори приказки, че е построен от самите богове, в стари времена, когато боговете понякога слизали да поживеят на земята.
Бях го огледал още когато се изтеглихме в Ентото, с надеждата, че може да послужи за военни цели, но бях изоставил тази идея, не толкова от страх, че ще бъде светотатство към някакви забравени божества, колкото заради разрухата на постройката.
Бяха останали само огромни каменни стъпала, водещи от разровен черен път, и четирите каменни стени, издигащи се към небесата на повече от сто стъпки, и порутени на върха, без никакви контрафорси или подпори, които да ги крепят да не рухнат. Прозорците бяха сводести, стъклото — отдавна потрошено, а подът на единствената огромна зала беше покрит с тайнствени писмена, за които разправяха, че били епитафии на погребаните под него.
Около храма се бяха строили над хиляда войници, а отзад бяха готварските огньове и грамадите от бурета с вино и пиво за предстоящото празненство. Нещастен щеше да е всеки боец, оказал се в наряд в този празничен ден.
През нощта се бе разразила силна буря, но когато подкарах към руините, дъждът спря.
Слязох и връчих юздите на Лукан на един войник — наскоро повишеният пиконосец Карджан беше поканен като мой гост и чакаше вътре. Бях в единия край на стълбището, а Маран пристъпи в другия.
Облечена беше в бяла копринена рокля, обшита с дантела, с дълъг шлейф, носен от двете й слугини. Косата й беше накъдрена на малки букли, очертаващи лицето й; дантеленото й було падаше по раменете й.
Изглеждаше уплашена и някак смутена. За миг изпитах жал — беше една от само трите жени сред това мъжко гъмжило, далече от дом и семейство, но после почувствах прилив на гордост от куража й да дойде при мен, от това, че бе готова да се омъжи за един прост войник, далече под нейната класа.
Тенедос се появи на площадката на стълбището, разпери ръце и започна монотонен напев на някакъв непознат език. Докато изричаше думите, изтътна гръм и усетих трополенето на тежки дъждовни капки.
Сякаш от небитието, изведнъж се появиха танцуващи момичета, млади момичета в бели пролетни дрехи; носеха на главите си кошници с цветя и ги хвърляха пред Маран и мен, докато пристъпвахме един към друг. Не знам дали бяха призовани от Тенедос привидения, или бяха девиците на Ентото, макар че до този момент при посещенията ми в града не бях виждал момичета.
Оркестър не видях, но щом се срещнахме и поехме нагоре по стъпалата, гръмна музика.
През музиката чух как някой изрева команда и от дъжда срещу нас се появи гвардия сабльори. Командата беше подадена от генерал Льо Балафре. Войниците тръгнаха в маршова стъпка към нас, със саби на рамо, после по команда ботушите им изчаткаха на място и сабите се вдигнаха, за да оформят арка. Всеки от мъжете беше препасан с генералски пояс. Армията ни оказваше най-високата си почит.
Кълна се, че в този момент валеше и небето беше сиво, но незнайно откъде блесна лъч светлина и лъскавите оръжия засвяткаха и замятаха светлина, щом пристъпихме в развалините.
Изтрещя гръм и дъждът се заизлива на порой. В каменната, останала без покрив руина трябваше да е студено и окаяно, но не беше.
Магията на Тенедос превръщаше дъждовните капки в сипещи се цветя, които се въртяха във въздуха и падаха по каменния под. Подуших аромата им, докато пристъпвахме напред.
Малки горящи мангали образуваха коридор, през който пристъпвахме, и от всеки се виеха кълба ароматен дим с всевъзможни цветове, цяла армия от нюанси, много по-различни, отколкото беше мислимо.
Залата беше пълна с мъже и — да, жени. Някои от тях познавах и бях поканил лично — Йонджи, Карджан, Биканер, Кърти — за други бях горд, че съм служил с тях. Други ми бяха непознати. Маран ахна неволно, явно познала някого, който в реалността е безкрайно далече, и аз за малко щях да направя същото, защото зърнах, макар и за няколко мига, приятелката на Маран Амиел, после — лицата на баща ми, на майка ми и на сестрите ми.