Тя изохка.
— Не там, исках…
— Шшт!
Задвижих се в бавни, дълги и равномерни удари, охкането й се превърна в стон, ръцете й се заровиха в килима. Сложих от мехлема на пръста си, вкарах го в нея и го задвижих в кръг, усещах члена си вътре в тялото й, движеше се и пръстът ми го докосваше. Тя извика сластно и пъхнах втори пръст до първия, и двата се движеха, движеха.
— О, да, о, сега, о, Дамастес, готова съм — и усетих как запулсира около пръстите ми.
— Готова за какво?
— О моля те, изчукай ме, изчукай ме където искам, където ти казах, моля те, направи го, направи го там отзад, о, моля те, натикай ми го, не мога да търпя повече… — и измъкнах члена си, опрях главичката му в разтворената халка и натиснах, и тя изкрещя и натисна задника си силно в бедрата ми, погълна ме в себе си, ръцете й се вкопчиха в моите. Издърпах го назад, докато почти излезе, и отново се зарових дълбоко, докато тя се гърчеше сластно, не повече от десетина пъти, и после също извиках, свършихме заедно и рухнахме един върху друг.
Може би сме лежали така няколко минути, или цяла вечност. Не знам.
— Обичам те — прошепна тя.
— Обичам те.
— Благодаря ти. Вече свърши.
Замълчах.
— Обичам да те усещам… там, отзад. Можем да го направим пак.
Но не го направихме.
Три дни… Мисля, че хапнахме нещо първия ден, поспивахме от време на време, повече време прекарвахме в горещия извор. Но най-вече се любехме, любехме се и се смеехме. Кръв и зима ни очакваше, но любовта ни беше непревземаема крепост и държеше отвън вълчия вой на ориста.
Помня тези три дни като безкраен оргазъм, като задъхана страст и бавна, неумолимо надигаща се вълна от радост — и се чудех дали отново някога ще мога да бъда щастлив.
После дойде краят.
Маран се върна в Никиас.
Аз тръгнах на война.
Не стигаха часовете, не бяха достатъчно дните хората ми да се подготвят навреме за битка. Упражнявахме се, тренирахме, сипехме ругатни и се упражнявахме отново.
Сигурен съм, че нито един войник не е изпитвал нещо друго освен омраза към своите подофицери, те — към моите офицери и моите офицери — към мен, но доколкото зависеше от мен, бедствието край река Имру никога повече нямаше да се повтори.
Малко по малко новобранците се превръщаха във войници, макар че все още не можеха да се сравнят с моите пиконосци. Но упражнението не можеше да постигне повече — последното изпитание за войника е в кръв.
Разработвахме нови тактики, офицерите се учеха не по-малко от редниците. Най-много мърмореха, разбира се, старите кучета — никога не били виждали „войска да тича така“. Новаците не знаеха толкова, тъй че новите идеи им изглеждаха не по-малко объркващи от всичко останало.
Може би най-голямата промяна дойде от самия Тенедос. Беше се заклел, че магиката е точно толкова съществена част в родовете войски, колкото всичко друго, нещо, което магьосническият кадър на Чардън Шир вече бе доказал. Сега беше нашият ред. Беше изпратил събирачи на набор из цяла Нуманция, за да издирят магове, готови да служат на страната си, и ден след ден те капеха в лагера и бавно, неохотно, войската ги поглъщаше. Ако разполагахме с повече време, и ако не бяха овъглените трупове край река Имру, сигурно щеше да изглежда смешно да гледа човек всички тези белокоси мъдреци, опитни в боравенето с демони и заклинания, но нямащи представа нито дали трябва да отдадат чест на редника или генерала, нито как се изпъва арбалетът. Но и те се учеха, и ние се учехме на новата тактика на магьосничеството, която Тенедос смяташе да приложи.
Когато мусонът побеснееше, се премествахме под платнища, огромни заслони, под които мъжете можеха да се струпат и да гледат миниатюрните сражения, разигравани на масите с пясък. После, щом бурята позатихнеше, се връщаха на полето за учения.
Дъждовното време привършваше и започваше Времето на промените, а все още не бяхме готови.
Генерал-ясновидец Тенедос обяви, че след две седмици тръгваме на поход срещу Кальо.
Една от най-прочутите фрази на Лайш Тенедос, години по-късно, когато беше вече император, гласеше: „Все ми е едно колко опитен е един войник. Има ли късмет?“
Имаше предвид нещо повече от това да преживее сражение, без да го ранят — Мирус льо Балафре например рядко напускаше и най-дребната схватка без някаква рана. Имаше предвид най-вече бойния късмет, при който един воин е способен да се озове на подходящото място — за него — и на неподходящото — за своя противник, — без изобщо маневрата да е била предвидена.