— Сребро! Убий я със сребро!
Ефесът на камата ми! Замахнах отново и съществото изплющя с опашка и ме отпрати към стената на шатрата. Канех се отново да се хвърля към чудовището, но в този миг си спомних за колана ми от плетено сребро и в отчаянието си го откъснах и скочих към главата на влечугото. Успях някак да го стегна около шията му и започнах да дърпам, все едно можех по някакъв начин да го удуша.
Съскането се усили, премина в пронизителен писък и чудовището се загърчи, заблъска ме в пода, но аз увиснах отчаяно — и вече не съществуваше нищо освен ръцете ми, дърпащи колана, все по-силно и по-силно, най-сетне дойде последният гърч, чудовището потръпна и се свлече безжизнено.
Успях да се изправя на колене. Тенедос лежеше неподвижен, по очи, на няколко стъпки от мен. Платнището на шатрата се раздра и вътре нахлуха войници. После Тенедос се размърда, изпъшка и бавно се надигна.
Един офицер притича към него, но той го отпъди с ръка.
— Не. Чакай — опипа се предпазливо по ребрата, докато си поемаше въздух. — Мисля, че… не са счупени.
Изправи се и пристъпи към мен.
— Добре ли си?
Успях някак да се изправя и болката ме прониза от глава до пети. Но и по мен нямаше нищо счупено, въпреки че чувствах цялото си тяло натъртено.
— Кучият му син! — изругах, останал без дъх.
Тенедос се обърна към тялото на влечугото. Обърнах се и аз и се ококорих: чудовището изчезваше пред очите ми, стапяше се на гнусно зелен вонящ дим.
— Бързо, Дамастес! Дай ми камата си! И меча си!
Послушах го и вдигнах меча от ъгъла. Тенедос ги взе и изкуцука до бързо стапящото се туловище на влечугото. Опря в него остриетата на двете оръжия и запя монотонно:
Когато приключи, тялото на чудовището беше изчезнало и не бе останало нищо освен бързо разнасящата се воня. Войниците ломотеха несвързано и Тенедос им кресна да млъкнат.
— Свободни сте. Грешката не е ваша — това, което дойде, дойде от другаде. Върнете се на поста си. Няма ми нищо.
Подчиниха се. Тенедос се опипа по ребрата и примижа.
— Излъгах ги. Ще трябва някой лекар да ме превърже за няколко дни — наведе се и вдигна гарафата с бренди. — Аха. Добре, че демонът поне ни е оставил две чаши. Е, няма ли за малко да промениш навиците си?
Намерих две здрави чаши и ги напълних.
— Изключително интересно — разсъди той на глас, напълно спокоен. — И много умно, между другото. Трябва да се срещна с този майстор чародей на Чардън Шир, има какво да се научи от него. Колко хитър начин да ме нападне, чрез тебе. Не можах да надуша никакво заклинание, защото беше приспано, докато ти не хвърли писмото. Мейлбранч нарочно го е написал така, че да те ядоса, знаел е, че ще го смачкаш. Допускам, че е имало и други варианти за появата на чудовището, в случай че го беше хвърлил в огъня например. Много умно, наистина.
— Може би, сър. Но това беше втората възможност… третата, ако броим демоните от мъглата в Кайт и допуснем намесата на Мейлбранч, този говняр да ме убие. Би ми се искало и аз веднъж да получа шанс.
— Ще получиш, Дамастес, ще получиш, ако звездите са прави. Тъй като Мейлбранч изпитва някаква специална омраза към теб, запечатах оръжията ти към него. Може би, ако го срещнеш на бойното поле, това ще ти даде малко предимство.
— Не искам предимство, искам червата му на намотка!
— Генерал а̀ Симабю, успокойте се. Изпийте си брендито веднага.
Послушах го, Тенедос също се възползва от собствения си съвет.
— Да — отново почна той. — Чардън Шир се доказва като великолепен враг. Все едно че чувам какво казвахте двамата с домин Петри преди известно време, за необходимостта да ударим право в сърцето на врага. Само че той го разбира прекалено крайно. Много, много интересно. Мисля, че трябва да последваме примера му.
Другото писмо, което пристигна, ме потресе още повече:
Мой скъпи, скъпи.
Не искам да те тревожа, но акушерката ми ме предупреди, че състоянието на детето в утробата ми е деликатно. Нареди ми да си стоя в покоите, да не се натоварвам и добре да се пазя през следващите месеци.