Предполагам, че любопитството на Тенедос се събудило — била е, а доколкото знам, и сега е изключително прелестна и чаровна. Предполагам също така, че след писмото от ландграф Мейлбранч Тенедос е разставил всичките си възможни магически прегради, преди да я приеме, за да е сигурен, че не е убийца, изпратена от Чардън Шир.
Не знам, а много бих искал да знам кой е чул разговора им, за да го разкаже след това. Тенедос изобщо не ми спомена за инцидента, нито самата Сикри, а капитан Отман няма навика да обсъжда лични неща. Но в този следобед нечии уши са били близо до платнището на командната шатра.
Тенедос се представил, жената също, като изразила удоволствието си от това, че й отделя време, и го обсипала с щедри комплименти. Той я попитал какво желае, а тя се престорила на възмутена от това, че не е чувал за нея. Била знаменитост в Полиситара, всъщност в цял Кальо, пяла била два пъти песните си дори в Никиас и се била явявала с маска пред Властта на Десетимата. Тенедос, възпитан както винаги, се извинил за невежеството си и отново, леко отегчено, я попитал по каква работа е дошла.
Тя се изкикотила и казала — ами, толкова била слушала за него, въпреки че ужасният Чардън Шир бил забранил всякакво упоменаване на ясновидеца, че горяла от желание лично да види от какво е направен. „Защото — казала тя и думите й винаги ги разказваха точно — обичам да си представям велики мъже, а усещам, въпреки че не притежавам «таланта» на онези от нас, които играят ролята на други за една нощ, голямо величие у вас.“
Тенедос пренебрегнал комплимента.
— Значи Чардън Шир все още е в Полиситара?
— Доколкото знам — отвърнала Сикри. — Макар че той изобщо не ме интересува, нито дребнавото му градче, нито дребнавите му амбицийки. Защото съм се отрекла от тях, защото не съм изменничка, а съм истинска нуманцийка и искам да направя всичко, за да помогна на каузата и да превържа раните на нашата бедна страна.
Един добър разказвач щеше да разкаже това със звънлив глас и да намекне, че Сикри може би е изрекла слово, което многократно е репетирала за сцената.
Тенедос проявил любопитство какъв точно принос може да направи „за каузата“.
— Ами — засмя се кокетно тя, — разбрах, че няма кой да споделя грижите ви, няма кой да сподели с вас бремето на дълга.
— Искате да кажете, че желаете да спите с мен? — попитал Тенедос.
Сикри се изкикотила.
— Нима това не е най-хубавото, което една жена може да направи за един мъж?
Тогава последвала много дълга тишина и подслушващият сигурно си е представил най-похотливите неща. Но изведнъж Тенедос проговорил:
— Изключително съм поласкан, милейди. Но трябва да ви предупредя, че възнамерявам да сключа брак, след като свърши кампанията, и откровено казано, смятам се за сгоден.
— И какво от това? — отвърнала Сикри. — Нима расовият жребец се примирява само с една кобила?
Отново последвала тишина, след което отекнал вик незабавно да се яви капитан Отман. Певицата почнала да се ядосва, но Тенедос й казал да млъкне. След няколко минути дребният адютант нахълтал в шатрата.
— Капитане, това е Сикри Джабнийл.
— Чест и почитания, милейди.
— Тя пожела да помогне за каузата ни. Аз приех. Лейди Джабнийл, ако желаете да останете с нас, можете да го направите като любима на капитан Отман, под личната му закрила.
— Но…
— Или това, или ще бъдете ескортирана извън бойните ни линии до един час и ще се върнете в Полиситара. Изборът е ваш.
Тенедос излязъл от шатрата и подслушващият, изглежда, е избягал, защото не се казваше какво се е случило след това между Отман и певицата.
Но след един час багажът й бил пренесен в шатрата на адютанта и когато на другия ден армията тръгна отново, тя се возеше доволна и щастлива в служебната му кола — единствената жена във войската.
Беше против практиката, против правилата и установения ред. Но историйката беше твърде апетитна, за да изгонят Сикри.
Опасявам се, че не се разсмях, когато чух разказа. Твърде загрижен бях за Маран. Бях получил само две писма, всъщност съвсем кратки бележки, които гласяха, че се съвзема след помятането и че няма усложнения.
Измъчваше ме мисълта какво ли може да е причинило помятането, но намирах по някакъв начин сила да я изтласквам от ума си. Трябваше да почака, докато свърши войната.
Теренът се издигаше постоянно, вече вървяхме през огромно плато и калийските ферми ставаха все по-малки и разпръснати из обраслите с лесове земи. Придвижвахме се по-бавно, защото вече имаше дерета и клисури, които изискваха грижлив оглед, преди да минем през тях.