След като свършиха, единият чародей обясни какво им дава заклинанието. Ако се изгубеха в леса, трябваше само да мислят за калийци и щяха да бъдат поведени във вярната посока.
— А щом стигнете до тях — извика магьосникът, — нямате нужда от магията ми да ви каже какво да правите, нали, момци?
Мъжете зареваха яростно, като лъвове, готови да връхлетят върху плячката си. Запомних името на магьосника — Гойджам. Явно бе способен водач, защото Тенедос едва ли им беше казал, че трябва да повдигат и духа на войнишката тълпа.
Един ден преди същинското сражение боевете започнаха и Тенедос направи заклинание за времето. Надвиснаха тъмни облаци, заудря град, премина в дъжд, после обърна на сняг и отново на градушка.
Бойците на Йонджи настъпиха в части с различна големина и започнаха сондажни атаки по калийския фронт. Калийците, разбира се, контраатакуваха и отблъснаха леката пехота. От края на гората на откритото излезе цял калийски дивизион, но докато успеят да се оттеглят, бяха ударени от колона тежка кавалерия и рота от пехотата на Линърджис. Изтласкаха ги назад и след кратка пауза хората на Йонджи направиха нов налет.
Мислех, че разбирам тактиката на Тенедос — да разсейва калийците с тези малки, жилещи атаки, за да не обръщат много внимание на други участъци по фронта — но грешах. Това бе най-незначителната част от намеренията му, но трябваше да минат години, докато схвана истинската цел.
Късно следобед същия ден моята конница и драгуните на Петри поеха напред, на няколко мили западно от позицията на калийците. Стигнахме до края на горите, слязохме, всеки поведе коня или мулето си и се вмъкнахме в леса.
Преходът беше ужасен. Клоните ни пердашеха по лицата, биеха животните по муцуните, мъжете залитаха и падаха в скритите под мократа шума цепнатини, конете цвилеха и мулетата ревяха ядосани и объркани; водачите им затискаха ноздрите с надеждата, че грохотът на далечните схватки ще прикрие шума ни. Карджан, точно зад мен, се оказа изненадващо словоохотлив и изсипа цял порой мръсотии — някои не бях чувал дотогава.
Тъмно беше сред тези дървеса, влажно и мразовито. Но имаше и нещо повече от студа, което внушаваше страх — в тези лесове като че ли никога не беше стъпвал човешки крак, все едно че бяха обиталище на древни богове, на богове безименни, богове, които не са предани на Джайцини, а на зловещи сили, на демони може би, и всички усещахме витаещата около нас смразяваща заплаха.
През леса се придвижваха може би около десет хиляди кавалеристи и пет хиляди драгуни в тила. Движехме се в десет колони, всяка колона — убедена, че точно нейните безмозъчни водачи са избрали най-непроходимия път.
Най-сетне здрачът помръкна и денят свърши. Нахранихме животните от торбите, вързани за седлата. В дългите колони все едно не съществуваха офицери и сержанти — никой не можеше да обходи безкрайната проточила се редица и да види как се справят хората му. Аз самият се бях превърнал в обикновен конник — не бях никакъв генерал.
Имаше едно удобство: един от магьосниците на Тенедос беше изобретил заклинание, което да пази течностите горещи, тъй че всеки от нас бе получил съд със супа, която да го стопли. Стига да не го счупеше в някое дърво, като мен. Карджан ми предложи малко от неговата, но отказах, свих се до едно дърво, увит в прогизналото одеяло, и задъвках сухия комат хляб. Оставих се в тъмнината да ме обземе самосъжалението; бях притеснен за Маран, за себе си, за утрешния ден и как ще се справя, ако изобщо успеем да се измъкнем от тази обладана от демони гора. Много студено и мокро беше за сън, а и скоро отново заваля.
Но самосъжалението не помага, поне на мен, и скоро неволно започнах да се смея на собствената си мизерия. Бяхме напълно изгубени в тази безкрайна гора и никой повече нямаше да ни види, бяхме обречени да скитаме, докато не свърши времето и Колелото не спре, а Айрису щеше да се зачуди къде са се дянали няколко хиляди негови поданици и щеше да тръгне да ни търси.
Някъде към полунощ замръзна и май съм заспал, защото по едно време отворих очи и наоколо бе сиво, а от клоните висяха дълги ледени ножове.
Лукан ме гледаше кротко и се чудеше защо съм решил да го подложа на това изтезание. Нахраних го отново, почерпих го с натопена в бренди бучка захар, която бях увил в мазна хартия, и бяхме готови да продължим. Този път кавалерията тръгна без драгуните — те обърнаха на изток, към калийските сили, и с помощта на даденото им заклинание поеха към вражеския фланг.