Теренът се поддържаше образцово — нещо, което може да се очаква, щом разбереш, че няколкостотин души са готови да скочат, щом старши пиконосецът се намръщи, и почнат да косят и да чистят.
В дивизиона имаше седемстотин пиконосци, зачислени към шест ескадрона и щаба. Ескадроните бяха Елен, използван за разузнаване; Лъв; Леопард; Гепард; Тигър; и Мечка — той служеше за поддръжка на бойните ескадрони. Всеки ескадрон включваше четири колони от по двадесет и пет души, номерирани и винаги назовавани с поредния номер.
Влязох, представих се на дивизионния адютант и бях зачислен към Трета колона, ескадрон Гепард.
Следващите няколко дни изтекоха бързо в мъглата от щастие, докато ми връчваха необходимите оръжия, униформи, „заклинанието за разбиране“ на местните говори и екипировката и се запознавах с колегите си офицери, и най-важното — с бойците от моята колона. Все още мога да ги изредя всички поименно, дори онези, които по-късно, когато тръгнах с императора, отказаха да се включат в личната ми гвардия.
Те също така събудиха единственото опасение, което имах: страха, че мога да проваля и тях, и себе си, и да причиня безсмислена смърт. За щастие, баща ми беше описал всяка поредна стъпка, която трябваше да направя в първото си командване, и ме беше предупредил да оставя повечето неща на самотек, с думите:
— Да не почнеш да се моткаш с колоната си като някоя стара мома, дето все си подрежда дневната и все е недоволна — и освен това: — В началото само гледаш бойците си отстрани и се учиш от подофицерите си.
Постарах се да изпълня съветите му.
Давах си ясна сметка и че съм най-младият и новият в столовата и затова си стоях настрана, мълчах си, освен когато ме заговорят, и отговарях колкото може по-кратко.
Някои от останалите младши легати ме закачаха, опитваха се да намерят слабото ми място. Прилагах друго от поученията на баща ми, според което веселякът, който пръв ще се сприятели с теб на новия пост, ще ти поиска пари назаем, ще ти открадне вещевото доволство и накрая ще те изостави в боя. Приятелството не е пролетно цвете, обясняваше ми той, а расте бавно, като дъб. Предупреди ме, че може да има и изключения, разбира се, също като в любовта.
Изтекоха два месеца и се заклевам, че с всеки ден бях все по-щастлив. Тогава дойде кулминацията: заповядаха ми да отведа колоната си в едно село, пострадало от разбойнически рейд на планинците и както каза домин Херстал, „оправи там каквото има за оправяне и се занимай с който там е виновен както намериш за добре“.
Някой сигурно ще ахне, че един петдесет и няколко годишен мъж е толкова тъп, че да възложи задачата на гарант, съдия и възможен екзекутор на хлапе, което още не е изкарало двайсетия си рожден ден, но Херстал беше старо куче и изобщо не беше глупак. Беше наредил на ескадронния старши на Гепард, брадатия Биканер, служил в дивизиона вече двайсет години и, както разбрах по-късно, подофицер, прекършил гръбнака на не един легат новобранец, да ме придружи. Старшите пиконосци имаха почти същия боен опит, а и цялата колона беше добре осолена с пиконосци с дълга служба. Всъщност имаше само двама новобранци, с чин конник. С двайсет и пет такива мъже трябваше да съм пълен малоумник, за да се издъня.
Тъй като набезите се правеха откъм границата, ми зачислиха и един местен ренегат, Изаи, когото използвахме за съгледвач. Реших, че е пълен негодник, и ескадронен подофицер Биканер ухилен ме увери, че съм прав, но че е изключително верен на дивизиона макар и само заради това, че в родните му планини го били обявили за изменник и че освен това бил извършил убийство тук, в Ърей. Били сме за него единственото и последно спасение, така каза старшията.
— Освен ако не измисли нещо друго, и тогаз ще ни изменти като всички останали.
Влязохме в селото и устроихме трибунал на площада. Ситуацията беше съвсем проста — или поне така изглеждаше в началото.
Нападателят се оказа ършийски главатар и прочут магьосник — беше се нарекъл Вълка на Гази. Беше ударил селото малко преди съмване, беше убил двама пастири и ранил тежко трети и беше откраднал седем вола. Но не това беше главната жалба на селяните — този разбойник беше потрошил вратите на един местен търговец, беше го набил и ограбил и бе отвлякъл единствената му дъщеря.
Попитах с каква цел я е отвлякъл. Бръщолевенето стана още по-досадно — Вълка щял или да я вземе за жена, или да я направи обща курва за хората си, или, и тук единодушието беше пълно, да я принесе в жертва на някаква ужасна церемония, понеже, както обясни търговецът, „тя е девица, благословена от боговете, любимката на всички ни“. Попитах как този ужасен разбойник е знаел точно коя къща да разбие и ми поясниха, че несъмнено е видял това прелестно цвете на Ърей, това безподобно чудо на млада женственост, тази перла на красотата, докато е пазарувал в селото.