На върха на кулата имаше мъже — и стрелите изведнъж заваляха. Падаха далече от нас, но аз благоразумно наредих на хората си да се изтеглят, да оставят конете с няколко души да ги пазят и да тръгнат напред спешени и готови за бой.
Преди да са го направили, на върха на кулата застана висок брадат мъж. Беше с ботуши, яркочервен халат и с широк пояс, от който стърчаха няколко оръжия, и със синя кърпа, плътно стегната на главата му. Можеше да е само Вълка на Гази.
— Вие сте мъртви! — изрева той с усилен с магия глас. — Бягайте или ще срещнете моя гняв!
Извиках двамата си най-добри стрелци и подкарах напред. Сигурно трябваше да сляза, тъй като един кон под обстрел може да се уплаши, но ми беше необходима колкото може по-внушителна осанка. Спрях на самата граница на обхвата на лъковете.
— Аз съм легат Дамастес а̀ Симабю и говоря от името на селяните на Ърей! — извиках в отговор. — Ти си нарушил законите на нашата земя и трябва да платиш!
Вълка се изсмя гръмко.
— Аз съм единственият закон, на който се подчинявам! Ти си глупак!
— Върни жената! И заплати за злочинствата си — ревнах в отговор. — Трябва също да платиш на семействата, чиито мъже си убил, и за единия, когото си ранил.
— Напусни земята ми, или ще умреш!
Явно комуникацията не вървеше много добре.
— Имаш четири часа да размислиш — отвърнах, боя се, доста неубедително. В отговор отново ми се изсмяха. Обърнахме да се връщаме, но изведнъж един от стрелците ми, Кърти, изруга и тетивата на лъка му звънна. От кулата се чу писък и един туземец залитна от горния прозорец, а лъкът му изпадна от мъртвите пръсти, преди да е успял да пусне стрелата си към мен.
Бях благодарен, че не проявих глупостта да вдигна бялото знаме за преговори, когато подкарах към кулата — щях да му осигуря по-добра мишена. Но вече бях взел втория си урок как се води войната в Пограничните земи.
Върнах се при хората си и проведохме военен съвет. Мненията ни изглеждаха крайно ограничени и нито едно не звучеше вдъхновяващо. Бяхме обсадили Вълка, но колко дълго можеха да отцепят укреплението му двайсет и седем войници? Предположих, че няма да е повече от ден, преди или разбойниците му да се измъкнат през тайни проходи, за които не знаем нищо, или, също толкова вероятно, да бъдем нападнати от други Планински бойци. Съмнявах се Вълка да има много съюзници, но допусках, че повечето планинци щяха да забравят временно кръвната вражда заради шанса да набучат на копието си главата на нуманцийски войник.
Можехме да атакуваме кулата фронтално и да ни избият със стрелите при щурма.
Или можехме да се откажем и да се оттеглим.
Не можех да приема нито едно от трите и наредих на бойците да вдигнат защитна каменна стена около хълмчето близо до кулата, достатъчно висока, за да забави атаката, ако ни нападнеха. Заповедта ми се посрещна с глухо мърморене, тъй като никой кавалерист не обича физическия труд, но ропотът беше набързо усмирен от подофицерите. Докато бойците работеха, се отделих на няколко крачки встрани и седнах да огледам кулата.
Имаше две врати, и двете дървени и със сигурност здраво залостени и блокирани отвътре. Щеше ли да е възможно като падне нощта да ги подпалим? Съмнително: какво можех да използвам за подпалка? Ако имах със себе си магьосник, щеше да хвърли заклинание, което да ги накара да лумнат в пламъци, но дори и да беше така, какво щеше да ми донесе това? Пак щяха да останат десетина разтега открит терен, който трябваше да преодолеем. Продължих да гледам. Изведнъж ми хрумна нещо и повиках Изаи.
Посочих прозорците на третия етаж и го попитах смята ли, че човек може да се промъкне през тях. Той примижа и отвърна, че да — стига да е тънък. Много тънък. Ескадронен подофицер Биканер изобщо не би се справил. Пак огледах кулата.
— Може ли да се изкатери това?
Изаи отвърна, без да ме гледа:
— Аз мога да го изкатеря. За мен, за всеки планинец ще е все едно да вървиш по път. Но вие… войниците? Не мисля.
Аз обаче мислех, защото хранех малко повече уважение към войниците си от него. Но каква беше възможността достатъчно хора да се изкатерят по стената на кулата в пълна тишина? Започнах да задрасквам в ума си този план като поредната глупава идея, при което ми хрумна друга възможност.
— Изаи, може ли Вълка да се уплаши от магия?
— Разбира се. Воинът с меча не се ли тревожи винаги, че някой ден ще срещне още по-добър от себе си? Само че нямаме такъв. Освен ако легатът няма дарби, които още не са разцъфнали.