— Можете да се приближите до трона и да се представите.
— Аз съм Лайш Тенедос, новоназначеният генерален резидент към великото кралство Кайт и пълномощен посланик при Негово кралско величество аким Бейбър Фергана.
— Имате ли нужните документи, с които да се представите?
— Естествено… — Тенедос извади стегнатия с лентичка и запечатан пергаментов свитък и го връчи на аким Фергана, който развърза лентичката, разви го и се направи, че го чете, след което привика своя „предостоен съветник“ и „най-могъщ чародей“ джаск Иршад и церемонията се проточи. Междувременно Тенедос поднесе подаръците си на акима.
Беше ми ги показал, преди да напуснем резиденцията, и бях изключително впечатлен. Калъфът съдържаше ножове, представящи всяка провинция на Нуманция. Имаше рибарски нож с тънко острие от Палмерас, дълъг, с широко острие пастирски нож от провинция Дарфур, нож за сечене на храсти от Симабю, за който мога да свидетелствам, че е също така много полезен в улични свади, и прочие. Бяха изработени от лъскава стомана, дръжките и предпазителите им бяха от екзотично дърво и скъп метал, инкрустирани със скъпоценни камъни.
Беше съвсем очевидно, че аким Фергана много ги хареса, защото чух от мечока по-скоро одобрително, отколкото гневно ръмжене. Церемонията продължи.
Придадох си много учтива физиономия и престанах да слушам. Бях донякъде изненадан, че такъв суров воин като аким Фергана е склонен да губи толкова време в празни ласкателства, но допуснах, че според него това придава повече легитимност на разбойническата му власт.
Най-сетне Иршад и Фергана, изглежда, решиха, че Тенедос не е някакъв натрапник и че е добре дошъл в двора, стига да се съобразява със законите и благопристойните обичаи на Кайт, и че аким Фергана е изключително заинтересован да чуе последните новини от Нуманция и нейните управители и „високопочитаеми и неоценими негови приятели“ от Властта на Десетимата.
При тези думи долових много тихо изсумтяване и погледнах с крайчеца на окото си към този, който бе реагирал. Оказа се мъжът с червената шапчица и камата.
Фергана явно също имаше добър слух, защото в края на церемонията му махна с ръка.
— Ландграф Мейлбранч. Пристъпете напред, моля.
Мъжът се подчини.
— За нас е изключително висока чест — заяви Фергана — да имаме при себе си двама представители на древни и почетни дворове. Наистина е затрогващо, че Кайт, наричана от външния свят с унизителното „Погранични земи“, и ние, кайтците, които понякога ни наричат само „Планинските хора“, все едно че сме някакви долни селяци, сме привлекли такова внимание. Резидент Тенедос, позволете ми да ви представя резидента на държавата Кальо ландграф Илиас Мейлбранч.
Успях криво-ляво да прикрия изумлението си — аким Фергана със сигурност знаеше, че Кальо е провинция на Нуманция, също като Никиас. Но преди някой да успее да реагира, Мейлбранч се поклони.
— Навярно, о, аким — заговори той, — тъй като двете ни провинции се различават в толкова неща, е лесно да се помисли, че сме различни държави. Но ние сме едно и също, от което някои се гордеят, а други — съжаляват.
Тенедос бавно се извърна към ландграфа — сан, почти равен на нашия граф.
— Поздравявам ви от името на законните ви владетели — рече той, като леко наблегна на последните три думи, — Властта на Десетимата, и съм убеден, че ще станем великолепни приятели. Но, ландграфе, нещо в думите ви ме смути. Споменахте, че някои съжаляват за това, че са граждани на Нуманция. Та кой би могъл да е толкова глупав?
— Изразих се необмислено — отвърна Мейлбранч. — Нямах предвид, че някой съжалява, че е нуманциец, но има хора — аз, разбира се, не съм от тях, — които смятат, че Нуманция се управлява, как да се изразим, доста хаотично напоследък.
Аким Фергана се изсмя гръмко.
— Ах, колко весели времена предстоят, щом двама представители на едно и също кралство започват люта свада още преди да са се представили един на друг, както подобава. Предчувствам, че ще стане много забавно и за мен, и за двора ми.
Тенедос се усмихна леко, после лицето му отново стана сериозно.
— Радвам се, че на ваше величество му е весело, и се надявам да го зарадвам с много по-съществени неща в мисията си. Не мисля обаче, че едно дребно различие в семантиката може да се нарече „люта свада“. В края на краищата ние, нуманцийците, сме братя.
Фергана се изсмя още по-гръмко.
— Вярно ли е това, ландграф Мейлбранч? Истина ли е, че вашите народи ще се сплотят, ако настъпят по-тежки времена?