Иршад завърши церемонията с поклон.
— Благодаря ви от името на най-щедрия от всички монарси аким Бейбър Фергана и държа да ви поздравя, че ще можете да се наслаждавате и да се учите от мъдростта на неговите решения.
— Добре, добре — махна с ръка Фергана. — Стига вече магии. Да се залавяме с работа.
И въздъхна облекчено. Подозирах, че и той, както мнозина от нас, се чувства страшно неловко край всякакъв вид магии, та дори те да го облагодетелстват.
Най-сетне можеше да започне бавният танц на дипломацията.
Измамата ни беше успяла.
Задачите ни в Саяна бяха трипосочни. Първо трябваше да представляваме Нуманция и да се стараем да не допускаме аким Фергана да взима решения, които може да се окажат вредни за националните ни интереси. Втората беше да осигурим информация за новия религиозен орден на товиетите. На трето място идваше дългосрочната — и вероятно невъзможна — работа да се постараем постепенно да насочим кайтците да променят войнствения си нрав или най-малкото да го насочват извън Нуманция и особено Ърей.
Пет години бяха изтекли от последното пребиваване на нуманцийки генерален резидент в Саяна. Предишният посланик беше умрял внезапно и мистериозно; разправяха ни или за тежко пиянство, или че прекалил с листата на една подправка, към която кайтците са пристрастени, или за някаква болест, хваната поради безразсъдство. Тенедос заяви, че не вярва на нито едно от обясненията, но че все още нямал заключения.
Властта на Десетимата беше връчила на Тенедос списъка на мрежата от агенти, която бе създал предишният резидент, и ние трябваше да възобновим контактите и да я задействаме отново.
Това беше почти неизпълнимо, тъй като всеки нуманциец, който излезеше от имението, биваше забелязван тутакси и го проследяваше или агент на Иршад, или тълпа, която растеше по улицата, ставаше все по-гневна и замерваше с камъни омразния враг.
Но след едно малко разследване и бегли визити в кварталите, където уж трябваше да живеят въпросните агенти, се уверихме, че няма причини да се безпокоим, че може да изложим някого на гнева на акима и неговите мъчители. Или бившият генерален резидент си беше измислил изцяло историята с агентите и беше свил парите, изпратени за тях, или те бяха избягали след неговата смърт. Самият аз бях убеден, че по-вероятно е първото. Една конюшня, чийто налбантин уж трябваше да е от нашите, беше изгоряла до основи. Кръчма, уж служила за явка, се оказа дюкян на баячка. Жилище, в което описваха човека ни като як и силен младеж, се оказа бордей, приютил няколко бъбриви бабички.
Ако ни трябваха шпиони, налагаше се сами да си ги посадим и да чакаме да поникнат. Тъй като не разбирах много и още по-малко бях склонен да навлизам в този тъмен свят, бяхме сериозно затруднени и се зачудих защо свитата на Тенедос не включва някой опитен шеф, който има понятие от информатори, агенти и двойствени дела. Самият Тенедос малко засрамено сподели, че винаги се е интересувал от шпионажа и че си има някои теории, но че тази страна е ужасно място за тях, тъй че няма да може да помогне с нищо.
Научихме доста неща за джаск Иршад и повечето бяха неблагоприятни. Беше най-талантливият магьосник в кралството и освен това ужасно амбициозен. Дошъл късно в двора на аким Бейбър Фергана и шушукаха, че чакал да огласи претенциите си след като се увери, че акимът се е укрепил здраво на трона. До този момент се бе постарал да е най-нужният слуга на Фергана — осигуряваше му не само мощни магически ресурси, но и агентурна мрежа, покриваща цяла Саяна. Смятах го за мерзко същество и описанието като че ли отговаряше на мнението ми. Едно от убежденията, които поддържаше искрено, беше лютата омраза към всички, които не са кайтци.
Веднъж споменах за неприязънта си пред Тенедос, а той сви рамене и ми отвърна, че не изпитва към него някаква особена омраза.
— Той по свой начин си е патриот — рече Тенедос. — Амбициозен е, но какво от това? Не сме ли всички такива? Честно казано, аз се уча на някои неща от него и те съветвам, Дамастес, да последваш примера ми — не познавам човек, който да е толкова чудовищен, че да не си заслужава да изучиш някоя черта от характера му — знаех по-приятни начини да си прекарвам времето, вместо да изучавам разни магьосници, но тази мисъл я запазих за себе си.
Най-много ме притесняваха местните войници, понеже бяха най-близо до нас и с това — най-опасни.