Извиках ги на двора и им наредих да гледат, докато моите бойци минат през няколко упражнения. Това не ги трогна, защото се биеха поединично и смятаха, че войниците, които се сражават в строй, не са нищо повече от кукли на конци. След това накарах най-добрите ми сабльори и бойци да покажат уменията си. Това планинците го разбраха и се впечатлиха.
След това поканих най-добрите между тях да покажат способностите си с прибрани в ножниците мечове срещу моите хора. Планинците много се постараха, но успяха да надвият едва по един на всеки четирима от нашите.
Накрая започнах да ги разделям на малки групи, както и моите, и да ги пускам едни срещу други — единичен двубой, един срещу двама, двама срещу един, трима срещу един, всички отчаяни и нечестни комбинации, каквито може да поднесе реалният бой. Отново бяха надвити от моите пиконосци и леката пехота.
Накрая ги строих и заявих, че им предлагам да ги направя войници, а ако някой от тях възразява, може се откаже от нуманцийската заплата. Това предизвика мърморене и навъсени погледи.
Преди да се е разразил бунт, обявих първите четири промени: старите им миризливи униформи ще се изгорят и ще бъдат сменени с много по-спретнати войнишки облекла, чиято кройка Тенедос беше нахвърлил и ги бяхме поръчали на местните шивачки; мръсните им помещения ще се почистят и боядисат от външни работници, а оттам насетне ще ги поддържат без едно петънце; готвачите им бяха разкарани като некадърни и мързеливи навлеци и от сега нататък щяха да се хранят на същите маси и от същото меню като нас; и накрая заплатите им ще се вдигнат с двайсет процента и ще се плащат седмично в злато.
Този път водачът им Гюла Волло ме погледна много навъсено, но останалите отвърнаха с възторжени ревове.
Отворих работа на моите старши пиконосци и на сержантите на КЛП — да подложат туземците на жестока тренировка, но не прекалено жестока, и със заповед никога, ама никога да не ги ругаят и да се държат с тях като с най-благородни нуманцийци. След като подофицерите ми останеха доволни, щях да се разпоредя наемниците да бъдат включени в нуманцийските части. Надявах се, че туземците ще се научат да водят истински бой — и, разбира се, щях да зачисля по един свой довереник към всеки планинец, непрекъснато. Двойната полза от това беше, че моите бойци също щяха да се учат, но по нов за тях начин, така че различните упражнения щяха да поддържат интереса им.
Повиках Волло и го уведомих, че ще проверявам сметките за парите, които плащам за планинските войници, за да съм сигурен, че не се допускат грешки.
Изгледа ме с яд.
— Ми ако работите не изглеждат наред? Мене не ме бива много с числата.
— Ще имате възможност да обясните всяко несъответствие.
— Знаете ли — опита да се измъкне той, — в Саяна честен човек няма, тъй че трябваше да пускам понякога монета-две под масата.
— Не се съмнявам — отвърнах. — Ако имам някакви въпроси, или посланик Тенедос, разбира се, всички обяснения ще бъдат изслушани.
— Даже ако е само честната ми дума?
— Вие сте офицер, а всеки офицер на мое подчинение е длъжен да говори истината, иначе го разжалват и изгонват. Освен това генерален резидент Тенедос е чародей, джаск, и магьосничеството му може моментално да надуши истината.
— Честният човек няма от какво да се бои.
Опита да се усмихне, не успя и си излезе. Естествено, докато затворим портата за през нощта, вече го нямаше — беше оставил малкото си вещи в спалното. Но разследването на средствата за седмичната заплата на наемниците ми показа, че освен ако не беше пълен прахосник, щеше без притеснение да си купи цял гардероб — и жилище, в което да го заключи.
Не бях очаквал нещо друго.
По същия начин хората от свитата на Тенедос се включиха вещо в помощ на слугите от домакинството и малко по малко резиденцията започна да се превръща в обитаемо място. Получихме и безценната помощ на нашия кастелан Илуард, след като той се увери, че нямаме намерение да проверяваме неговите сметки.
Времето можеше да донесе още по-големи промени — но никой от нас не хранеше илюзии, че ще се радваме на този лукс.
Не бяха необходими шпиони или магия, за да разберем, че Саяна кипи. Не смеехме да излизаме в околностите на града, но допускахме, че каквото става в столицата, става навсякъде из Пограничните земи. Нещо по-лошо, чувахме за кръвни вражди из цялата страна, придружени от заканата, че „скоро ще престанат… когато дойде Голямата промяна“. Цял Кайт вреше и кипеше с войната, чието приближаване бяхме видели в прохода Сулем.