Отворих уста да зяпна като риба на сухо, но се овладях, тупнах се с юмрук по гърдите, направих „кръгом“ и излязох със строева стъпка.
Нещо ужасно не беше наред.
Подофицер Иват се държеше — обикновено — бащински и открито, поради което много новобранци и легати бяха направили грешката да се отнасят с него като с добродушен дядка, заради който комплимент той им се отплащаше, като буквално им съдираше кожите на тънки ивици и ги ковеше по стените на кабинета си. Не бях допуснал тази грешка, напротив — държах се с него точно като с това, което представляваше: душата, сърцето и съвестта на дивизиона. Ако не беше подофицер от администрацията, всички в дивизиона освен домин Херстал щяха да го наричат „сър“. В замяна на което бях удостоен с честта да ме нарича като всички офицери на възраст под петдесет „млади сър“ или „млади легат“.
Но не и този ден. Този ден той се държеше някак неуверено, все едно че вършеше нещо нередно, и също като капитан Ланът някак си не му беше лесно да ме погледне в очите, а отговорите му бяха само малко по-уклончиви от тези на адютанта.
Каза ми, че заповедите били получени преди два часа по хелиограф. Попитах защо не съм повикан лично от домин Херстал — изпращането на един от шестте му елитни ескадрона беше голяма промяна и ми си се струваше логично да поиска да се увери, че съм получил най-точни и подробни указания.
— Нямаше време, легат. Възникна друг проблем.
Зачудих се какъв „друг проблем“ може да е възникнал, по-важен от този, в задрямалия ни гарнизон, и то точно сега, но не задълбах повече.
— Подофицер Иват, защо точно аз?
Подозирам, че тонът ми е бил умолителен.
— Защото — отвърна ми той бавно, но с някак механичен тон, все едно че беше репетирал отговор на очакван въпрос, — доминът смята за уместно новите офицери да придобиват практика като командири колкото може по-рано.
— Но в Пограничните земи?
— Едва ли ще има големи проблеми, легат а̀ Симабю. Мисията е дипломатическа, не е военна експедиция.
— Чувал съм, че Планинските воини не правят голяма разлика, когато един нуманцийски войник влезе в обсега на лъковете им, все едно на каква мисия.
Можех също така да попитам щом като се очаква тази мисия да е мирна, защо женените пиконосци и подофицери трябва да останат в гарнизона.
— Легат — отвърна ми сухо той, — нямаме време за празни приказки. Доминът нареди да тръгнете веднага, за да стигнете до три дни в Ренан. Там ви чакат посланикът и една пехотна рота.
Това бе всичко, което успях да изкопча от него. Благодарих му, като се постарах думите ми да прозвучат колкото се може по-неискрено, и тръгнах към бараките на ескадрона.
Наоколо цареше пълна суматоха и се сипеха мръсни ругатни — мъжете ги изритваха от дълги месеци, а в някои случаи — от години безметежно спокойствие и удобства. Моята колона, която беше получила заповедта последна, тъй като аз самият бях повикан при началството, ругаеше по-високо и по-безобразно от другите.
Пред казармите се беше оформила колона от волски впрягове и в колите се трупаха камари походни одеяла, палатки и торби с лични вещи.
За щастие щях да задържа със себе си ескадронен подофицер Биканер, чиито две жени преди няколко месеца го бяха оставили, за да отидат в родните си провинции за ритуални очищения, и нямаше да се върнат поне още година.
Бъркотията беше пълна. Биканер ревеше заповеди с цяло гърло и изглеждаше побеснял заради непрекъснатия поток от благодарни или ядосани женени мъже, които напускаха частите си, и новите непознати пиконосци, които прииждаха от другите ескадрони, помъкнали на ръце или натоварили на конете багажа си.
Спипах един пиконосец и го пратих със заповед да забърше всичко, което намери в квартирата ми, да го натика в дисагите под леглото, да оседлае и да приготви за път двата ми коня, Лукан и Рабит, а багажа да качи на два товарни коня.
След което се захванах да помагам на ескадронен подофицер Биканер — стараех се да се преструвам, че уж аз командвам, но всъщност гледах колкото може по-малко да му преча. Беше преживял много такива раздвижвания, а аз само веднъж, и то на упражнение в лицея.
Изненадващо, но след час и половина се бяхме строили на парадния плац, колите и фургоните бяха натоварени с багажа и провизиите ни за път, там бяха и прикрепените към нас готвачи, ковачи, сарачи, лавкаджии и интенданти от ескадрона Слънчевата мечка, тоест тилът.