Нас, нуманцийците, ни мразеха, защото бяхме чужденци. Любимият лозунг, надраскан с въглен на всяка стена из града, гласеше: М’рт тя фрьонг!
Смърт на чужденците.
Достатъчно беше само да чуеш някой откъслек от разговор в някоя кръчма, за да се увериш, че за повечето кайтци това включва всички чужденци, без боязън и без благоразположение към когото и да било. Дали си ъреец или си от Никиас, от Кальо или някакъв друг нуманциец, или майсирец, или от друго потекло, включително местните от Граничните райони, ти си враг, законна плячка, все едно дали ще ти забият копието в гърдите, или няма да ти върнат рестото.
Освен нашите бойци и свитата на Тенедос в Саяна имаше и други нуманцийци. Имаше около триста цивилни, с най-различни занаяти — от търговец до просяк и майстор на мечове, дори двама, които се бяха оженили за кайтки и живееха тук с жените и децата си. На двамата с Тенедос ни се искаше да могат да избягат в Саяна, когато удари бурята, но нищо не можехме да кажем. В случай на бедствие бяхме задължени да се опитаме да ги защитим.
Единственото, за което нищо не можехме да разберем, бяха товиетите. Само споменаването на тази дума бе достатъчно разговорът да секне и цялата кръчма да потъне в мълчание. Дори слухове не можехме да чуем за тях — или поне да ги повтори някой пред нуманциец. Тенедос обаче ме увери, че това мълчание наистина показвало, че товиетите не са плод на бълнуванията на някой смахнат никиаски бюрократ.
— Всяка информация е ценна, скъпи ми Дамастес. Дори с липсата си.
Определено не бях скроен за шпионска кариера.
Успях да понауча нещо за брата на Фергана, Чамисо. Споменаваха го по два начина — предимно като най-голямото и ужасно чудовище в страната. Това можеше да се чуе от всеки с малко по-високо положение или власт, или от всеки, който не е сигурен какво е отношението на слушащия. Други хора — слуги, прости работници и бедняци — говореха за него, че е наследил всички добродетели на фамилията Фергана, докато брат му, акимът, носи всички пороци. Не беше добър знак: явно „Претендентът от планините“ беше много по-популярен, отколкото си въобразяваха в двора, и популярността му растеше.
На пиконосците си разрешавах да излизат навън най-малко по четирима, винаги придружени от подофицер. Не им харесваше много, а капитан Мелет смяташе, че съм прекалено строг. Но след като няколко от пехотинците му бяха пребити почти до смърт в „спонтанни“ кръчмарски боеве, той нареди същото.
Не че повечето ми хора искаха да излизат. Уредих наша кръчма, купих вино, заредих я здраво с друга пиячка и им го продавах съвсем малко над цената. Кухните готвеха добре и в изобилие нуманцийска храна.
Колкото до секса, разполагахме с курвите, които бяха довели със себе си КЛП, а и местните слуги бяха предимно жени. Тъй като им плащате или Иршад, или главните шпиони на Фергана, бяха избрани колкото заради дарбите в прането и чистенето, толкова и заради общителността си. Почти всички бяха млади, доста засукани и крайно дружелюбни.
Не беше моя работа да се интересувам какво си уреждат с хората ми, затова и не разпитвах кой къде е спал, щом е свободен от дежурство. Бяха ме учили, че шпионите ценят много високо разговора в леглото, и няколко дни се притеснявах, докато не стигнах до очевидното решение: приказките в леглото са напълно безвредни, стига говорещият да не знае нищо важно.
Всъщност нямахме много тайни, а повечето ги пазехме между Лайш Тенедос, моя милост и капитан Мелет. Имаше и други неща, които врагът можеше да иска да знае и някой тъп пиконосец да може да ги сподели, например кога се сменя стражата или къде точно са постовете, но тях ги сменях често.
Колкото до мен, спях си сам, верен на поученията на баща ми, макар че все още си спомням една млада жена, отговаряща за подреждането на цветята във всяка стая. Беше мургава и усмихната. Освен това зрънцата на гърдите й бяха розови и бедрата — хубаво закръглени, както видях веднъж, докато тя „мислела, че съм навън“ и се преоблече в стаята ми, а аз „най-случайно“ бях задрямал в банята. Сигурен бях, че скоро щяхме да се озовем в едно легло, но това „скоро“ така и не дойде.
Бях малко изненадан от Лайш Тенедос: неведнъж забелязвах жени да се шмугват или да излизат от покоите му в подозрително късни часове, а веднъж дори чух кикот и приказки, докато минавах покрай един килер: „О, да, нашият чародей е узрял за любов, и с око за необичайното, само дето има едно странно…“ Но чуха стъпките ми и така не можах да разбера какво е необичайното. Но колкото повече се замислях, толкова по-маловажно ми се струваше. Тенедос не беше женен, или поне никога не ми беше споменавал за жена. Имаше ли значение дали спи сам, или не? Кайтските нрави трудно можеше да се нарекат пуритански и колкото по-високо си в обществото, толкова по-открити бяха. Престанах да обръщам внимание на въпроса. Беше ми началник и освен това допусках, че е достатъчно благоразумен, за да не дрънка в леглото си.