Изведнъж на главата ми се струпаха съвсем други неща.
Когато се чуха писъците, беше късно след полунощ и седях с Тенедос в кабинета му.
Отпускахме след дългия ден, прекаран с един от алчните помощници на аким Фергана, с когото работехме над предложения едикт, според който Нуманция трябваше да се съгласи да поднесе на акима внушителен размер злато в замяна на обещанието му, че щял да направи „всичко, което е в неговата сила и власт“, за да разубеди Планинските воини да извършват набези в Ърей. Тенедос държеше на по-конкретни гаранции, например акимът да се съгласи да позволи общи гонитби или дори съвместен граничен патрул с части като Пиконосците, докато акимът държеше основно на златото.
Слушах обясненията на Тенедос какво точно му е сбъркано в управлението на Нуманция и как отделните провинции трябвало да осигурят повече подкрепа на кралството, срещу което щели да получат повече облаги от сегашните, когато нощният въздух се раздра от писъците.
Преди ехото им да заглъхне, вече бях скочил и излязъл навън, с гола сабя в ръката. Писъците идваха от долния етаж на сградата, в която бяхме. Чух виковете на подофицерите, насочващи стражата, и крясъците на слугите.
Онази, която беше изпищяла, се оказа на първия етаж, застанала пред вратата на покоите на Илуард. Беше от кухненските слугини и се учудих какво търси тук в този късен час.
Беше изпаднала в истерия и можа само да посочи към вратата.
Избутах я настрана и влязох.
Жилището беше много луксозно — с толкова плюш, колкото и покоите на Тенедос. Уверих се, че дребните кражби на Илуард са се натрупали до цяло състояние.
Илуард седеше отпуснат в отрупаното с възглавнички кресло.
На масата пред него имаше две чаши с ликьор. Едната, близо до него, беше пресушена. Другата беше пълна до ръба.
На гърдите му висяха краищата на дълга жълта копринена връв, стегнала гънките на тлъстия му почервенял врат. Езикът му се беше изплезил гротескно, очите му се бяха облещили и ми замириса на изпражнения.
Все още беше топъл на допир. Но много, много умрял.
Зад мен на прага се появиха хора и чух думата, която в Саяна не съществуваше:
— Товиети!
След един час тялото вече го нямаше, извлечено с неохота от тъй наречената „градска стража“. Изпитваха ужас да пипнат трупа и отказваха да предложат каквото и да било обяснение за случилото се; нямаше и никакви предположения защо Илуард се е оказал жертва.
Всички порти на имението бяха заключени и залостени отвътре.
Стражите не направиха никакъв опит да претърсят сградата или да разпитат слугите. Разпищялата се пачавра се оказа една от креватните компаньонки на Илуард — този нощ й бил редът да спи с него, нищо повече.
Поразпитах старшите на постовете и се разпоредих да огледат внимателно за незабелязани до този момент входове, но се съмнявах, че ще открият нещо.
Възможните следи можеше да се крият само в копринената връв.
Тя лежеше изпъната на бюрото на Лайш Тенедос. Той беше отворил двата си сандъка с магически вещи и беше извадил всевъзможни неща. Беше махнал чергите от пода и беше надраскал някакви знаци в малък троен кръг с триъгълник по средата. Не знам защо, но щом погледнех към знаците, по гръбнака ми пробягваше мраз и се стараех да държа очите си настрана от тях.
Беше поставил малък мангал на бюрото си и изсипваше в него стрити билки от разни мускалчета. Видях етикетчетата на няколко от тях: „Кукувича прежда“, „Зановец“, „Мандрагора“, „Девичи косъм“.
След като приключи, постави мангала в единия връх на триъгълника, взе копринената връв за душене и застана в кръга, със стъпала върху другите два върха.
— А сега, приятелю, ако бъдеш така добър да вземеш вощеницата и да я поднесеш към мангала, щом ти кажа, ще съм ти безкрайно благодарен. След това, моля те, приготви си камата. Ако се случи нещо… непредвидено или ако ти се стори, че съм в опасност, трябва да драснеш през трите окръжности. Моля те, направи го бързо, защото събитията може да потекат светкавично и чувствам, че ме грози опасност.