Кимнах разбиращо. Чувствах се много по-изнервен от Тенедос — никога не бях присъствал на магически ритуал, още по-малко да помагам.
— Запали мангала — гласът му беше спокоен.
Направих го и отскочих стъписан, щом синият пламък изригна и облиза тавана; но огънят не грееше. Тенедос заприпява тихо:
Пламъкът се сниши, но все още беше един човешки бой. Появиха се още пламъци, около всеки кръг, очертан с креда по пода, и закръжиха около тях, все едно че ги гонеха или пък те преследваха нещо.
В трите върха на триъгълника лумнаха зелени пламъци и в този миг Тенедос сякаш изчезна.
Беше си там, но духът му сякаш бе другаде. Главата му се поклащаше и ми заприлича на ястреб, търсещ от небесните висини плячката си. Погледът му се отнасяше насам-натам, след това се зарея нагоре, все едно че „ястребът“ се понася към върха на стръмна скала. Устните му се изопнаха назад в ръмжене, от страх или от гняв, раменете му потръпнаха.
Понечих да посека с камата, но се сдържах.
Очите му отново заиграха насам-натам, после се отвориха широко, удивено. Той зяпна и на лицето му се изписа смъртен страх. Устата му се отвори да изкрещи — и тогава посякох, и още веднъж, за по-сигурно.
Пламъците изведнъж изчезнаха и Лайш Тенедос се върна. Пусна на пода жълтата връв и се опита да направи крачка, но се олюля. Подхванах го, помогнах му да седне и понечих да му налея бренди.
— Не — изхриптя той. — Вода… първо.
Напълних му чаша и той я пресуши на една глътка.
— Вече познавам врага — заговори той мрачно. — Но първо… бренди. Сипи и на себе си.
Подчиних се, макар че не ми беше до пиене. Той отпи и помълча, да събере мислите си.
— Товиетите със сигурност съществуват — започна Тенедос. — Проследих дирята, която ми даде връвта за душене, до укреплението им. Или може би едно от укрепленията им. В една голяма пещера, доста далече оттук. На два, може би три дни път, навътре в планините. Ако някой ми помогне с картите, предполагам, че ще мога да я намеря.
— Намерих пещерата и влязох, но не през входа — продължи той. — Имаше една огромна централна зала и забелязах тунели, отвеждащи встрани. Накъде водеха — не знам. Вътре имаше хора. Мъже и жени. Поне хиляда, сигурно и повече. Всички бяха облечени в бяло, въпреки че някои бяха доста мръсни. Мисля, че всички или поне повечето бяха кайтци. Отстрани имаше огромна купчина злато, скъпоценни камъни и други съкровища.
— Тези хора като че ли чакаха нещо — той замълча. — Имаше и някакъв престол, а пред него — някакво подобие на олтар, но никога не съм виждал или чувал за такъв. Беше цилиндричен, като боен тъпан, и много висок, може би над двадесет стъпки. Около този олтар стояха мъже и жени, също облечени в бяло, но всички бяха с жълти пояси. Мисля, макар че може и да съм си го въобразил, че един от тях приличаше на Бейбър Фергана, но по-млад и не толкова дебел.
— Брат му — предположих.
— Може би. Опитах се духът ми да се приближи и тогава някой… или нещо… ме усети, защото тълпата изведнъж нададе яростен вой. Хората с поясите — водачите им, предполагам — като че ли ме видяха, защото също се развикаха яростно и започнаха да сочат към мен. Не знаех какво да направя. После ме обзе смъртен страх. Страх и ужас, защото изведнъж срещу мен се бе появил разярен тигър. Всеки момент щеше да ме сграбчи и да ме разкъса… И тогава ти посече кръга и ме спаси. За втори път, Дамастес. Още веднъж и ще се наложи да ме осиновиш, защото само родственици могат да имат такъв дълг помежду си — усмихна се вяло.
— И какво беше онова нещо, сър? Друг магьосник ли? Или магьосници? Иршад усетихте ли го?
— Не знам. Ако е друг магьосник, силата му е неимоверна. Може да са били група магьосници или джаски.
— Със сигурност зная само, че товиетите съществуват, и ако се съди по реакцията им при моята поява, враждебни са към нуманцийците или най-малкото към един нуманциец, сиреч към мен — той се позасмя. — Навярно ако носех някакъв знак, който да напомня на всички, че съм от Палмерас и не обичам другите нуманцийци много повече от тях, щях да съм в безопасност — потръпна и тресна чашата с брендито върху бюрото. — Властта на Десетимата паникьосани глупаци, каквито се опасявах, че са. Тук има нещо, и това нещо е много опасно. Като измислим как да пратим тайно съобщение през прохода, ще уведомя Властта какво се случи.