Бяхме разчесали козината на животните на обратно, за да заприличат поне малко на рунтавите кайтски коне, макар че ако ги погледнеше човек по-внимателно, все пак изглеждаха твърде чисти и добре гледани. Всеки беше с по два коня, не само за резерва, но и за да носят куклите в случай, че постигнем целта си. Провизиите ни бяха в дисагите, с по един халат за спане навит на руло зад седлото.
На всички нуманцийци преди това беше дадено „Заклинанието за разбиране“, макар че трудно можеха да докарат кайтския акцент при говор. Самият Тенедос говореше досущ като местен — или беше изучавал усърдно езика, или беше настроил заклинанието си до съвършенство. Освен това можехме да използваме сержант Йонджи или някой от останалите кайтци.
Оръжията ни бяха нуманцийски, но не смятахме да се оставяме да ги оглеждат подробно.
И добре, че Тенедос бе решил да тръгне с нас, защото бях погледнал единствената карта на района, която намерих. Освен тънката линия на пътя, водещ към хълмовете, и някакви грубо нахвърляни села, нямаше нищо друго.
Тенедос ме беше попитал как смятам да ни измъкна от имението, след като, разбира се, ни следяха непрекъснато. Казах му, че ще излезем един по един през задната врата, а той се намръщи и отвърна хладно, че може да го направи „неизмеримо“ по-добре. И го направи.
Бях заповядал всички да стоят вътре и нуманцийците ми да следят бдително кайтските войници и слугинския състав. На капитан Мелет бе наредено да затвори плътно резиденцията, докато се върнем — или докато обстоятелствата не покажат, че вече не е необходимо, за добро или лошо. Претекстът беше, че посланикът е стъписан и е изпаднал в ужас след събитията в двореца.
Заваля дъжд, а до съмване оставаха само три часа. На улицата отвън имаше само един човек, присвит до един вход недалеч от портите. Криеше се в сенките, колкото заради мразовития вятър, толкова и за да не го забележат. Духаше си в шепите да ги стопли, когато стрелата на Кърти го улучи в гърлото. Трупът на шпионина рухна и двама войници го издърпаха в двора.
По-впечатляващата част от заблудата едва успях да видя и чуя. Заради вероятното наблюдение с магия от страна на джаските на аким Фергана или на Иршад, Тенедос им беше подготвил по-внушително зрелище. Един магьосник щеше да „види“ десетина души, застанали около блещукащи, подхранвани с масло огньове, и да чуе призрачни викове „М’рт тя Фрьонг!“ Щеше да знае, че никой не може да излезе от имението, без да привлече внимание, и това щеше да го убеди, че сме си вътре.
След като заклинанието бе направено, двайсет и двамата подкарахме през портите.
В този час навън все още се мяркаха хора, но или се бяха побъркали от слухове, омайни билки и пиене, или си вървяха по работата и не ни обръщаха внимание. Оръжията си държахме готови под халатите.
С излизането от Саяна нямаше проблем — стражите на аким Фергана се бояха повече от онова, което ще се опита да влезе, отколкото обратното. Офицерът при портата не си направи труд да излезе от караулката, като видя яздещата към него свирепа чета планинци, а махна на двамата войници да отворят крилата.
Продължихме в тръс навън, в дъждовната нощ, към планинската пустош на Кайт.
Беше достатъчно светло, въпреки облачното небе и ситния дъжд, за да се виждат грубите коловози на пътя. От засади не се безпокоях — все пак и крадците трябва да спят от време на време, а и малцина разбойници биха се осмелили да нападнат двайсет и двама въоръжени противници. Черният път беше тесен, по-скоро пътека, отколкото път — никъде не можеха да минат едновременно повече от три коня.
На всеки час отдъхвахме по няколко минути. Проверявах грижливо конете, но нямаше проблеми. На съмване спряхме за по-дълго, колкото да сварим ароматен кайтски чай и да сдъвчем по парче сушено телешко.
Четири пъти през този ден минахме през малки селца с не повече от пет-шест глинени съборетини, струпани около площада. Кайтците бяха дрипави и мръсни и очите им лъсваха от омраза към нас, толкова богатите, че чак коне да имат. Но виждаха извадените ни оръжия и мрачните ни лица и се правеха, че ни няма.
Пет пъти срещнахме други групи по пътя. Едната беше малък търговски керван, чиито пазачи едва не изпаднаха в паника, уверени, че ще ги нападнем. Наскачаха от конете си, заизваждаха трескаво мечове и ножове и застягаха броните си. Подминахме ги, без да ги погледнем. Други три се оказаха мъже с навъсени лица, стиснали копия, готови да ги замятат. Оглеждаха с присвити очи и пресметливо оръжията ни, след което решаваха, че цената не си струва наградата.