На четвъртата група се натъкнахме малко преди залез-слънце.
Чухме ги още преди да стигнем до тях — бебешки плач и отчаяно женско мърморене. Бяха някъде около четиридесет, не повече от двама-трима млади мъже, останалите жени, деца и четирима-петима старци. Бяха парцаливи и носеха торби и вързопи.
Щом ни видяха, те захленчиха боязливо за милост, някои дори се проснаха по очи на земята.
Това бе другата страна на златния пряпорец на войната: бедните цивилни, прокудени и безпомощни, лесна плячка за всички. Изпитах жалост и ми се дощя да им помогнем някак, но се вразумих.
— Не искаме да ви навредим — извиках и хленчът бързо премина в благодарности и молитви към боговете да ни възнаградят. Забелязах обаче, че на лицата им се бе изписало неверие, докато ги подминавахме бавно — очакваха да покажем истинския си нрав и да започне насилието.
Стадото си имаше двама пастири — стар достолепен мъж, сигурно старейшината на някое село, и младо момиче, петнайсетинагодишно, което въпреки оцапаните си дрехи и лице изглеждаше смайващо красиво.
— Благодарим ви, добри господа — промълви старецът.
Намерих няколко монети в кесията си и му ги хвърлих — той се поклони благодарно — и продължихме.
На около миля по-нататък намерих безопасен подслон за през нощта. На стотина крачки встрани от пътя се виждаше изоставено селце, кацнало на малък скалист хълм, от който щеше да се получи великолепно укрепление. Дъждът се канеше да премине от лек ситнеж към истинска буря и селските съборетини, колкото и паянтови да бяха, поне щяха да позволят на хората ми да спят на сухо. Това щеше да е последната ни почивка преди атаката и мястото изглеждаше идеално.
Прибрахме конете в една от по-големите къщи и ги нахранихме. Уверих се, че са се погрижили добре за Лукан и Рабит, след което разделих групата на четири части за останалите къщи и се настанихме колкото може по-удобно. Кирпичените къщи се оказаха много големи и в изненадващо добро състояние, всяка с пръстено огнище, изкопано в центъра. Бившите им обитатели ги бяха използвали за обори и жилища едновременно — във всяка имаше ясли. С конските чулове покрихме прозорците и вратите. Наредих да накладат огньове, излязох в тъмното и обиколих по билото да се уверя, че светлините няма да ни издадат.
Изведнъж чух стъпки по пътеката откъм пътя и ръката ми посегна за меча. Очите ми различиха в сумрака две фигури — старецът и момичето начело на групата бежанци, които бяхме срещнали през деня.
Биканер и Тенедос изведнъж се появиха от двете ми страни, с готови оръжия.
— Добър ви вечер — каза старецът. — Макар да се съмнявам, че ще е добра. Видяхме, че свърнахте насам, и си помислихме дали, в името на милостивите Айрису и Джайцини, бихме могли да ви помолим за благодеяние?
Момичето пристъпи напред.
— Ние сме единствените оцелели от село Обех. Всичките ни мъже бяха или избити, или принудени да служат на онова псе Чамисо Фергана, а селото ни беше изгорено, скромната ни покъщнина ограбена, много от нас бяха насилени, а добитъкът ни беше изклан за забавление. Казаха ни, че единствената милост на Чамисо Фергана е да ни остави живи, но че този дар е временен и на никаква прошка повече не можем да се надяваме, освен да побегнем веднага.
— Искаме да ви помолим за един дар — продължи девойката. — Може ли да продължим с вашата група? Чувствам, че сте добри мъже, милостиви хора, и че с вас ще сме в безопасност, докато намерим къде да се заселим.
— Съжалявам — отвърнах й. — Но си имаме дълг и трябва да пътуваме бързо и далече.
Лицето й помръкна.
— Не бихме ли могли поне да се подслоним тук с вас за през нощта? — каза тя. — Една нощ безопасност, една нощ дълбок сън — за бебенцата това ще е като дъх за нов живот.
Отворих уста да откажа отново, но се спрях и помислих. Обърнах се към чародея Тенедос. Той ми махна да се отделим.
— Виждам, че си мислиш същото като мен. Тези бедни хора може да ни осигурят чудесно прикритие за през нощта. Ако Иршад е пратил из района магическите си стражи, няма ли да си помислят, че сме само една тръгнала по пътя група селяци, и нашите хора няма ли да изглеждат като част от групата им?
Точно това ми беше хрумнало и на мен. Кимнах и веднага ме обля топла вълна. Достатъчно зле се чувствах, когато бе трябвало да ги подмина, като им хвърлих само няколко петака — едно от задълженията на войника е да закриля безпомощните.