Домин Херстал се появи и след като изкомандвах бойците си да застанат „мирно“, се обърна към тях с няколко думи: заяви, че тръгвали на нова и вероятно трудна задача и че били длъжни да се подчиняват на легат а̀ Симабю като на самия него, като изпълняват всички уместни и разумни негови заповеди, фраза, която ми се стори малко необичайна. Също така ги посъветва да са предпазливи от другата страна на планините и пожела на всички да се завърнат здрави и читави, след като изпълнят дълга си.
Една от най-невдъхновяващите речи, които бях чувал.
В края й капитан Ланът ми връчи увития в промазана кожа пакет със заповедите ми, домин Херстал отвърна на отдадената от мен чест и потеглихме от гарнизона Мехул към Ренан.
Пътя от Ренан до Мехул го бих взел за не повече от ден и половина, при това с ленива езда. На войската отне цели три дни, и то с усилена скорост. Вярно, че колкото повече са хората, толкова по-дълго се взима едно разстояние, но освен това ни бавеше багажът и обозът. Бях благодарен, че не ни придружават войнишките семейства и цялата пъстра сган, съпътстваща всяка войска в поход, но все пак за конница пътуването се оказа досадно дълго и мудно.
Знаех, че е станало нещо странно, но не можех да разбера какво точно. А и ми беше трудно да разсъждавам над въпроса, като в същото време се старая да поддържам външно ведър дух пред хората, които със сигурност не си даваха сметка, че положението е ненормално. Хрумна ми някаква приемлива лъжа — че домин Херстал без съмнение е знаел много преди това за тази възможна мисия, но я е задържал като изненада, за да провери доколко е подготвен дивизионът за такова внезапно раздвижване в случай, че избухне война, примерно между нас и Майсир. Това пооблекчи тревогата сред войниците, но за сметка на това усили мърморенията от сорта: „Че какво толкова му е специалното на ескадрон Гепард — не можехме ли да си останем мързеливата свиня в кочината и никой да не дава пет пари за нас, както си беше досега?“ Иронията бе в това, че както се оказа по-късно, обясненията ми бяха повече от нелепи, тъй като Нуманция и огромното кралство Майсир отдавна живееха в мир и си съперничехме само в търговията.
Ескадронен подофицер Биканер ме гледаше кисело и затова го помолих да язди с мен в челото, за да не ни чуват бойците. Попитах го дали има по-добра теория от моята. Трижди отрече да се съмнява в думите ми, както се полага на възпитан подофицер, но накрая се ухили и каза, че да, цялата тая работа била шибана.
— Убеден съм, че домин Херстал е бил точно толкова изненадан от заповедта, колкото и всеки друг. Каквото и да става, той няма пръст в това. Познавам го още от капитан, в него ей толкова лукавство няма.
— Ще ти задам — рекох му, след като реших, че няма нищо по-добро от откровеността, — същия въпрос, който исках да задам на капитан Ланът и който зададох на дивизионен подофицер Иват, без да получа свестен отговор: защо точно аз бях избран да командвам този ескадрон?
Последва дълго мълчание, нарушавано само от шепота на горещия вятър между листата на крайпътните дървета и чаткането на конските копита.
— Не искам да отговоря на това, сър, след като нищо не знам и имам само предположения, а те не говорят никак добре за дивизиона и още по-малко за нашата задача.
— Не искам да ви заповядвам, подофицер. Но задникът ви — както и задниците на всички пиконосци след нас — са топнати в същата кофа като моя. Смятам, че ще ми трябва цялата помощ, която мога да получа, та дори да се окаже възможно най-гадната.
— Добре, сър. Вие го поискахте, сър. Представа нямам що за мръсна каша се забърква тука, нито кога ще я забъркат, но има един стар войнишки лаф, че когато подът на кенефа вземе да се огъва, пращат тоя, дето най-малко му пука дали ще замирише на лайна, да се подруса отгоре да го пробва.
Лафът на ескадронен подофицер Биканер не ме изненада — вече се бях досетил, че почти е гарантирана някаква голяма гадост и че дивизионът е решил да хвърли на вълка най-подходящото за жертва агънце. Благодарих му, че ми дава повод за размисъл, но не коментирах повече. Духът му беше два пъти по-важен от този на всички останали и не беше нужно да го понижавам още повече. Бремето си беше мое. Както често ми беше казвал баща ми: „Щом искаш да носиш командирския плащ, знай, че това е най-тежката дреха, с тежести, скрити в самата тъкан, и че го носи само един човек.“
Пристигнахме в Ренан и отидохме направо в помощните казарми, където според заповедта щеше да ни чака пехотната рота. Там бяха — сто двайсет и пет души от Курамската лека пехота. Ескадронен подофицер Биканер ми обясни, че ги смятали не чак за най-добрите, но пък не и за най-лошите бойци. Щяло да има малък проблем в началото, тъй като нямали никакъв опит в бой с Планинските воини.