Проклятие! За миг се зачудих дали вече не са ударили в другите къщи, дали бойците ми не са мъртви и дали мисията ми не се е провалила още преди да е започнала. Заклинанието, с което ни бяха омагьосали, беше пълно — коланът със сабята ми лежеше чак в другия край на стаята, сабята на Тенедос също беше там.
Чародеят забеляза, че съм видял въжето. Веждите му се свъсиха замислено, после ръката му леко се плъзна към каишката, с която връзваше халата си. Изгледа ме многозначително: „Направи нещо!“
Надигнах се и закашлях неудържимо. Джайси и Паликао се престориха на загрижени, а Тенедос се възползва от разсейването им, пресегна се рязко и допря каишката до коприненото въже за душене. Устните му се размърдаха, после той заувива каишката около пръстите си.
Кашлицата ми позаглъхна и тъкмо посягах към манерката с вода, когато Паликао промълви, много спокойно:
— Знаят кои сме.
Ръката й се шмугна под халата и измъкна жълто копринено въже. Хвърлих се върху нея, хванах я за ръцете, но все едно се оказах на тепих срещу най-силния борец на света. Силата на Паликао бе по-голяма от тази на всички мъже, с които съм се бил, по-голяма и от тази на професионалните борци на селските празненства, и тя без усилие успя да се освободи от хватката ми, опря ръце на гърдите ми, натисна и аз се преметнах през огнището — жарта се разхвърча — и се проснах от другата страна.
Беше се изправила, с въжето в ръце, с дивашка усмивка на лицето — и в този миг чух изненадани и ужасени викове от другите къщи. Джайси също се беше изправил, стиснал въже.
Тенедос започна да реди монотонно:
Жълтото въже в ръцете на Паликао се загърчи и оживя като змия, заизвива се около китките й, заобръща се, заоплита се на кълбо, застяга и тя се забори отчаяно да се отскубне, и падна. Въжето на Джайси също го стягаше и отново чух викове отвън, но този път на жени и деца, след като Тенедос бе обърнал магията им срещу самите тях.
Паликао се опита да се надигне, силата й вече бе не повече, отколкото се полагаше, но аз вече бях станал, бях се добрал до оръжието си и след миг измъкнах сабята от ножницата. Опрях острието в гърлото й и изсъсках:
— Още не съм убивал жена. Но винаги има първи път.
Погледът й се плъзна по дългата стомана към мен, видя истината в очите ми и тя престана да се бори. Зачудих се дали се канеше да ме убие преди, или след като направехме „звяра с двата гърба“, но нямах време за размишления.
— Карджан!
И пиконосецът ми се озова до мен, също с извадено оръжие. Огледах се. Всички товиети бяха овързани в собствените им въжета. Изхвърчах навън в нощта и тръгнах да си проверя хората.
По милостта на Паноан и Айса никой от бойците ми не беше пострадал. Всички бяха заспали дълбоко — и се бяха събудили сред пълна суматоха. Явно моята и на Тенедос смърт трябваше да постави началото на пълно избиване. Казах им какво е станало и кои всъщност са тия „невинни“ и им заповядах да останат в пълна бойна готовност. Патрулът отвън не беше видял и чул нищо, докато не започнаха виковете. Пратих още една двойка и се върнах при Тенедос.
Карджан беше наредил товиетите до стената. Краката им бяха вързани с обикновени въжета. Очите им святкаха в безпомощна ярост.
— Сега какво правим? — попитах Тенедос.
— Убиваме ги тия дрисльовци, изтръгваме им проклетите от боговете черва, ама бавно — изръмжа Йонджи, още разтреперан от ужас.
Изчаках. Тенедос обмисляше.
— Не — реши той накрая.
Паликао се изсмя презрително.
— Не ме разбирайте погрешно — рече магьосникът. — Нямам възражение да умрете — изгледа я и тя кимна вяло. Тенедос ме отведе настрана.
— Мисля… не, сигурен съм, че магията ми е достатъчна да ги държи вързани поне два дни. Освен това не смятам, че между тях има магьосници. Чародейството, с което ни заблудиха, е вложено във въжетата им, или може да са им дали някакъв амулет. Не усетих заклинанията им, защото цялото ми внимание бе в това да се доберем до проклетата пещера и очаквах да ни издирват маговете на Иршад. Казах, че няма да ги убиваме, защото хората ни трябва да останат готови за бой — не да треперят от това, че са избили деца и жени, колкото и опетнени с кръв да са ръцете им.