Съгласих се и честно казано, не бях, а и сега не съм сигурен дали щях да мога да дам заповед за такова клане.
Тенедос се обърна към Джайси.
— Предлагам да останете живи, защото богът, комуто служа, е по-силен, както и магията ми. Но по тези краища съм отскоро. Вие на кой бог служите?
— Ние не служим на богове — отвърна Джайси. — Боговете, от изчезналия Умар до най-низшето пикливо богче, са все част от Колелото, Колелото, което ще строшим за Новия път.
— Ще го строшите, като избиете всички?
— Ще го строшим, като избием всички, които не се присъединят към нас — отвърна бездушно Джайси. — Ще ги избиваме, а щом се върнат от Колелото, ще ги избиваме като бебета в майчините прегръдки, в утробите ще ги убиваме, докато Колелото не рухне от тежестта на всички души, които носи. Само моите тука са убили над хиляда, като се преструваме или на окаяни бежанци, или като заемем някое изоставено село и казваме на пътниците, че сме жителите му.
— Всички, дори боговете, служат някому — рече Тенедос. — Вие на кого се подчинявате.
— На водачите си — отвърна неловко Джайси.
— Так — прошепна Паликао.
— Млъкни! — сряза я старецът.
— Кой е Так?
Паликао стисна устни и не отвърна нищо.
— Так, а? — каза Тенедос. — Човек ли е той, или не?
Отново никакъв отговор и разбрах, че няма и да получим.
— На един въпрос можете да отговорите — каза Тенедос. — Разбирам, че ви е разрешено да задържате каквото плячкосате от жертвите си, нали? И че ако убивате достатъчно, ще живеете в палатите на богаташите и така нататък. Прав ли съм?
Джайси кимна.
— Самата истина.
— А под какви закони ще живеете в това златно време?
— Няма да ни трябват закони — твърдо заяви Джайси. — Справедливите се държат справедливо.
Тенедос повдигна вежда, наведе се и вдигна едно от въжетата за душене.
— Разбирам.
След час вече препускахме в нощта.
— Мислите ли — рече тихо Биканер, — че ще се развържат, преди да измрат от глад?
— Допускам го — отвърна Тенедос.
— Колко жалко — подхвърли Карджан. — Те нямаше да проявят тая милост към нас.
Продължихме мълчаливо.
Преди съмване рискувахме да се отделим от пътя при група скали и малко да подремнем на смени.
Целия ден валя силно и пътят беше пуст.
Селата, през които минавахме, бяха или запустели, или със здраво залостени прозорци и врати. През целия ужасен ден, докато пътят се виеше към хълмовете, не видяхме никого.
През пелените от дъжд и мъгла смътно се очерта силуетът на висок планински връх — черен, мокър и зъл.
— Ето — каза Тенедос. — Това е върхът, на който видях пещерата. Там е пещерата на товиетите.
10.
Пещерата на Так
Върхът, на около три мили от нас, приличаше на пясъчна купчина, вдигната от някое божие дете и след това безразборно изчегъртана с лъжица. По-близката страна щеше да е по-лека за изкачване, макар че склонът си беше достатъчно стръмен, което означаваше, че ще се пази най-силно. Въпреки дъжда можех да видя врязаната в склона пътека — отвеждаше на около две трети от височината, където двата склона изпъкваха от двете страни почти симетрично.
— Там — посочи Тенедос. — Там ще намерим входа към пещерата.
По-далечният склон беше много стръмен, почти отвесна скала.
Не забелязах признаци на живот нито по планината, нито по подстъпите към нея.
Недалече от нас имаше тясно ждрело. Оставихме пътя и продължихме около половин миля навътре. Ждрелото се разшири в клисура. Имаше достатъчно скални издатини, които да ни осигурят прикритие.
Заповядах на хората си да слязат от конете и ги събрах. Оттук щяхме да продължим пешком. Чак сега обясних каква точно е задачата ни. Следях ги внимателно. Колкото и да бяха уморени, мръсни, измръзнали и мокри, не забелязах признаци на колебание или страх. С подофицерите ми ги бяхме подбрали добре. След като свърших, попитах за въпроси.
— Как ще се доберем до устието на пещерата? — попита един. — Пълзим по пътеката ли?
— Не — отвърнах. — Катерим се по скалата.