Двама от бойците изпъшкаха.
— Не забравяйте — казах като някой от по-надутите ни учители по тактика, — че по лесния път винаги има засада.
Ескадронен подофицер Биканер ме погледна одобрително.
Прибрахме снаряжението си в походните торби, оставихме четирима да пазят конете и поехме към върха. Теренът беше гол, без нито едно дърво, само трънливи храсти. В сухия сезон земята щеше да е песъчлива, но сега бе лепкава кал.
Стигнахме до подножието точно по здрач — разчетът ни на времето беше съвършен. Огледах за сухо място, където да отпочинем, да се нахраним и да изчакаме до пълен мрак, но целият свят наоколо беше подгизнал. Намерихме някакви гъсти храсталаци, под които реших, че трябва да е малко по-сухо, и се напъхахме под тях.
Спомням си храната, която ядох — чудех се дали няма да ми е за последно: сухо телешко, нарязано на тънки ивици и напълнено с горски плодове, за да е по-сочно; беше хранително, но за стомаха бе все едно да се нагълташ с камъни; студен билков чай, който си бяхме сварили в селото предната нощ, и клисави питки, топени в сладко от плодове. Признавам обаче, че след това се почувствах по-добре.
Реших, че вече е достатъчно тъмно, и тръгнахме. Сложих планинците в челото на колоната, защото имат по-добър усет за терена; след тях беше дебелият пехотински сержант Вайън, моя милост, Тенедос и останалите от групата, а тила поверих на легат Бейнър и ескадронен подофицер Биканер — при толкова малък отряд трябваше да съм абсолютно сигурен в ариергарда си.
Изкачвахме се близо час, наклонът ставаше все по-стръмен, но все още не бе повече от тътрене по хълм. После започна да става все по-трудно, спрях групата и наредих всички да се овържат с въжета — бяхме взели дълги двайсет и пет стъпки въжета. Бяха много тънки, но преди да тръгнем от Саяна, Тенедос им беше направил заклинание за якост. Свалихме си овчите елеци и ги вързахме за торбите.
Пътят нагоре стана мокър и хлъзгав, но за щастие скалните издатини не бяха големи и не се откъртваха, а тези, по които трябваше да се катерим, бяха напукани, което ни осигуряваше място за хващане и стъпване.
Стараех се да запазя в ума си представа къде точно сме — нищо не можеше да се види наоколо освен мрак и черна скала. Изкачването стана още по-трудно и се налагаше да възвиваме все наляво и наляво, за да намерим път. Принудени бяхме да се приближаваме все повече и повече до изсечената в скалата пътека, но с нищо не можех да променя това. Дъждът поне беше понамалял, което бе и добро, и лошо. Можехме да се придвижваме по-лесно, но вероятността да ни чуят ставаше по-голяма.
От челото на колоната щракнаха пръсти и предадоха шепнешком: „Офицерът горе.“
Отвързах се и запълзях с усилие покрай петимата пред мен, до авангарда. Беше сержант Йонджи. Щом се добрах до него, нямаше нужда да си шепнем, за да разбера веднага какъв е проблемът. Изругах наум. Точно над нас имаше каменен зид. Наистина се бяхме изместили много наляво — пътят за пещерата беше точно над главите ни. Трябваше да се върнем надолу и да завием надясно, по нов маршрут. Реших да изпълзя на пътя и да огледам за някакви следи от товиетите.
Тъкмо се канех да се прехвърля през парапета, когато до ушите ми стигна някакъв шум. Не знам как да го опиша точно, но беше нещо като тихо плющене или съскане. Залегнах и се превърнах в един от камъните наоколо.
По пътя идваше нещо. Нещо огромно. Звукът отмина след около десет секунди и вече нямаше нищо освен нощта и дъжда. Надникнах плахо над парапета, не видях нищо и се прехвърлих върху каменната настилка. Подхлъзнах се и едва не паднах, но се задържах на колене. Хлъзгавото не беше от дъжда, а от някаква ужасна слуз от онова, което беше преминало току-що. Догади ми се и реших, че няма смисъл от това разузнаване. Вече разбирах какво означава съскането — умът ми беше оприличил звука на огромен пълзящ плужек. Всъщност така и не знам какво беше, а и не държа да знам.
Върнахме се бавно надолу и сменихме посоката — тръгнахме надясно. След известно време намерихме що-годе достъпен маршрут. Колкото повече се приближавахме до входа на пещерата, толкова по се усилваше дъждът. Най-сетне се изкатерихме до нивото, на което смятах, че трябва да е пещерата, и отново завихме наляво. Пак се озовахме под каменния зид и надникнах над него. Тук пътят свършваше на равна оградена с парапет тераса, а зад нея беше входът на пещерата. Не видях никакви стражи, хора или нещо друго.
Бяхме се придвижвали с добра скорост — предположих, че все още остават два часа до съмване. Щяхме да изчакаме поне час. Бяхме се изпотили от катеренето и не обръщахме внимание на мокрото и студа. Отново облякохме елеците, но след няколко минути студът се просмука чак до костите ни и едва се сдържах да не затракам със зъби.