Стори ми се, че през воя на вятъра чувам от пещерата някакво пеене или може би викове. Постарах се да забравя мъките си и да превъртя в главата си няколко пъти всичко, което Тенедос ми бе разказал, че е „видял“ през няколкото си кратки мига вътре.
Звуците от пещерата заглъхнаха и остана само бурята. Скоро чух друг звук: по камъните над нас изчаткаха ботуши. „Дано да са човешки“, рекох си.
Часовои. Бяха двама. Отново се превърнахме в буци пясъчник. Но опасността всъщност не беше голяма. Съмнявах се, че пазачите ще си правят труда да надничат над парапета — нищо нямаше за гледане, а и трябваше да са към края на смяната си. Изобщо не бях хранил надежда, че входът към пещерата ще е съвсем без охрана.
Много бавно, бавно като най-бавното нещо, небето започна да се променя от катраненочерно към тъмносиво. Чух отгоре нови стъпки и дрънчене на броня и оръжие. До ушите ми стигнаха гласове — рязко подвикване, отговор, неразбираеми думи, смях и стъпките на освободените стражи.
Сигурно щеше да е по-добре, ако се бяхме справили с предната смяна — нали часовите бяха премръзнали и уморени и следователно — по-лесна цел. Новите часови правеха пълни обиколки вместо да се свият на сухо. Не говореха и не си разправяха смешки. Заслушах ги как отминават и се връщат, като броях наум. Щеше да е по-добре да го направя пет-шест пъти, за да съм сигурен в точния разчет, но небето вече изсветляваше.
Пропълзях до сержант Йонджи и му дадох знак. Два пръста, два пръста — пръсти стегнати и през гърлото ми, пръсти, сочещи надолу и извиващи се в дъга. Йонджи кимна и видях как зъбите му лъснаха в сумрака. Посочи трима от планинците. Ножовете им излязоха от каниите и четиримата запълзяха безшумно под парапета.
Стъпките се върнаха, отминаха, върнаха се още веднъж и през ниската стена се прехвърлиха четири фигури. Чух скърцане на обути стъпала по камъка, началото на врявата, която щяхме да вдигнем, а сетне, през съсъка на дъжда — тупване на рухващо тяло и хъркане на прерязано гърло.
Скочих през парапета. Двамата часови лежаха проснати, пороят отмиваше бликналата от гърлата им кръв. Видях в усилващата се предутринна светлина засраменото лице на един от планинците и разбрах, че трябва да е бил този, който за малко е щял да обърка нещата. Сержант Йонджи щеше да се разправи с него сурово, стига да останехме живи в следващия час.
Останалите от групата също се прехвърлиха през ниския зид.
— Йонджи — наредих. — Този тук… хвърлете го долу.
Йонджи се намръщи, не разбрал защо не искам да разкараме и двата трупа, но махна на хората си и единият пазач полетя в тъмната пропаст. Вслушах се, но не чух тупването на тялото.
— Другия го поставете по очи… ето там — посочих една скална издатина на около петдесет стъпки надолу по склона, скала, до която щеше да се стигне с много тътрене.
Четирима смъкнаха долу втория труп и грижливо го поставиха точно както бях наредил.
Всеки, който погледнеше над парапета, щеше да го види съвсем ясно — точно както исках. Изглежда, и ескадронен подофицер Биканер не ме разбра, затова му прошепнах накратко в ухото защо съм подредил нещата така. Ако някой излезеше от терасата и видеше, че няма охрана, първото, което щяха да си помислят, щеше да е, че е станал нещастен случай. Щяха да изтичат до парапета и да видят часовия на скалата. Щяха да извикат за помощ, за хора, които да слязат и да видят дали приятелят им още е жив. Врявата щеше да ни предупреди, че пътят ни за бягство е блокиран и че е време да търсим друг изход. Поне така се надявах.
Този път поведох аз. Лайш Тенедос бе точно зад мен. Зад него поставих най-добрите си бойци — вече им бях казал, че смъртта им е дреболия в сравнение със смъртта на Лайш Тенедос, и знаех, че ще се подчинят.
Влязохме в пещерата на товиетите.
Входът беше висок поне сто стъпки, триъгълен. На петдесетина стъпки навътре се закръгляше и се превръщаше в свод. Вече бяхме далеч от вятъра и дъжда и срещу нас подухваше топъл лъх. Беше много по-топло от пещерите, които бях проучвал като дете, и се зачудих дали тази планина не е била някога вулкан, дали в дълбоките й недра все още не кипи огнена лава, или товиетите я затоплят с магия.
Пътят ни се осветяваше от факли, поставени в скалните ниши. Мъждукаха едва-едва и за миг си позволих надеждата, че всички вътре ще са заспали.