Джаск Иршад изпищя пронизително в предсмъртна агония, стисна се за гърдите и се строполи. Загърчи се и замря.
Товиетите запищяха — и двамата им водачи бяха мъртви. Пищяха панически и отчаяно, а над страха и ужаса се извиси монотонният им припев:
— Так! Так! Так!
И върховният им повелител ги чу отнякъде.
И се появи над цилиндричния олтар.
Не зная от кой странен свят бе дошъл, нито какво представляваше. Може би идваше от дълбоките недра на нашия свят, от страховитите подземни кухини, където металът тече като вода и където всичко живо е като него. Допускам, че беше някакъв демон, но тялото му не беше от плът и кръв. Беше висок поне шестдесет стъпки, с човешки очертания, ала оформени грубо, с еднакво дълги крайници, а цилиндричната му глава стоеше направо върху туловището. Шлифовано като скъпоценен камък, тялото му излъчваше ослепителни лъчи.
Писъците на товиетите се усилиха и разбрах, че изпитват към своя бог точно толкова страх, колкото и благоговение.
Так ни видя, макар да нямаше нито очи, нито лице, слезе от олтара и закрачи към нас. Ставите му скърцаха като несмазан метал, дебелите му къси пръсти се протягаха към нас.
Въздухът започна да кънти пронизително и звукът се заби като безброй невидими пирони в тъпанчетата ми.
Тенедос зарови в кесийката си и извади голям прозрачен скъпоценен камък, изсечен като цилиндър и с остри лъскави върхове в двата края.
Не можах да чуя заклинанието му при целия този вой, но той хвърли кристала на двайсетина стъпки пред себе си. Так се приближаваше. Кристалът се завъртя като пумпал.
И замята лъчи светлина, които заудряха по всички ъгли на огромната пещера, забръмча и след миг звукът се изравни по сила с пронизителния вой.
— Хайде! — извика Тенедос. — Не знам колко ще го задържи това.
Двама от мъжете понечиха да побегнат, но ревовете на Биканер и Вайън ги спряха и дисциплината се върна.
Излязохме на прибежки от пещерата — в строй, а не в безредно бягство. По-късно съм се възхищавал как една шепа мъже успя да нанесе удара си и да парализира многократно превъзхождащата сила единствено благодарение на храбростта, изненадата и с помощта на малко магия — съчетание, което след това многократно съм използвал в служба на император Тенедос.
Няколко товиети, зашеметени от всичко, което се бе случило в последните няколко минути, се опитаха да ни спрат, но лесно ги изритахме от пътя си или ги избихме — не оказаха сериозна съпротива.
На изхода за миг погледнах назад и видях как Так се съвзе и закрачи напред, сякаш тласкан от силен вятър към кристала на Тенедос.
Сетих се, че съм последният нуманциец в пещерата, и побързах да си догоня хората.
Утрото беше сиво и неприветливо. Великолепно утро. Бяхме загубили вътре трима бойци, сред които легат Бейнър. Други четирима бяха ранени и другарите им ги подкрепяха.
Поехме надолу в боен строй. Нямаше вече смисъл да се прикриваме — нямаше кой да ни се противопостави.
След час се върнахме при конете, затегнахме торбите с драгоценните кукли за седлата и излязохме от клисурата на пътя.
Тенедос се загледа назад към планинския връх и входа на пещерата. Дъждът беше спрял, вятърът бе стихнал. Отгоре не се чуваше нищо — нито вой, нито бръмчене.
— Уби ли го? — попитах.
— Не знам. Знам, че извадих голям късмет със заклинанието и талисмана, с което сходното поразява сходното, макар че нямах представа с какво ще се сблъскаме — Тенедос въздъхна. — Може да съм го ударил здраво. Може да съм го върнал там, откъдето дойде — гласът му беше доста колеблив. — А може би — не — тръсна глава и хвана юздите. — Хайде. Взехме това, за което дойдохме.
Препуснахме към Саяна.
11.
Предателството на акима
В двора на аким Фергана бяхме герои. Не само че бяхме спасили придворните и самия аким от ужасна смърт, но бяхме убили коварния изменник джаск Иршад и злия брат на бунтовния владетел, Чамисо Фергана.
Колкото за демона Так, аким Фергана не се безпокоеше особено. След като нямаше кой да го води, дори да не беше хвърлено могъщото заклинание на „прехрабрия и предостоен за всички най-високи възхвали генерален резидент и премогъщ чародей Лайш Тенедос“, Так вече трябваше да е безсилен и скоро щеше да се върне в тъмните си селения. По същия начин ужасните товиети, останали без водачи, щяха да се разпаднат и да изчезнат, все едно изобщо не ги е имало.