Все пак се чувствах неловко. Извиних се и напуснах. През следващите няколко дни го предъвквах — виждал бях офицери, които се стараят всякак техен добър ход да бъде забелязван от началниците и, както ми беше казал баща ми, да бъдат язвителни с останалите. Към такива можех да изпитвам само презрение.
Но от друга страна, Лайш Тенедос не беше войник. Воюваше на съвсем друга арена, която не познавах и още по-малко държах да опозная. Имах ли право да го укорявам? Особено след като извършеното от него в пещерата наистина беше опазило мира в Кайт, наистина бе задържало на трона аким Фергана, съюзника на Нуманция, колкото и неблагонадежден да беше, наистина бе предотвратило нахлуването на кайтците на север в Ърей и Нуманция, поне засега.
Най-сетне, той беше мой началник и нямах право да оспорвам решенията и политиката му.
За щастие, имах си други, много по-важни грижи, така че скоро зарязах въпроса.
Един проблем изглеждаше незначителен, но будеше любопитство: калиецът, ландграф Илиас Мейлбранч, беше изчезнал. Беше напуснал отредения му палат на сутринта в деня, в който се върнахме, горе-долу по времето, когато се измъкнахме от пещерата на Так. Съвпадението ми се стори доста интересно, а на генералния резидент Тенедос изобщо не приличаше на съвпадение, но всички въпросителни около него в момента трябваше да бъдат оставени настрана.
Най-голямата ни грижа бяха товиетите. Те изобщо не изчезнаха, както глупаво ни бе уверил аким Фергана. Напротив, движението укрепваше и се усилваше. Името им вече не беше забранено — напротив, човек можеше да го чуе почти навсякъде. Можеше и да са останали без водачи, но идеите им не се бяха променили: убивай управниците, унищожавай богатите. Граби каквото поискаш. Докато не рухне старият ред, няма да настъпи мир, няма да има богатства за никого освен за върховните повелители. И, разбира се, м’рт тя фрьонг!
Виждах го изписано на много стени и като че ли никой в Кайт не си правеше труд да замаже лозунга с боя. Беше се появила и нова рисунка — грубо очертан кръг, понякога боядисан в червено, който трябваше да изобразява кръвта на убития Чамисо Фергана, на великомъченика джаск Иршад и другите, които избихме в пещерата, а от кръга се надигаше гнездо съскащи змии. Някъде беше изрисувано много усърдно, другаде имаше само драснат кръг с издигащи се от него криви линии, зависи с колко време е разполагал и колко талантлив е бил художникът.
Имаше и товиетско мото: „От едно тяло — много пръсти. От много пръсти — една воля. Смърт на чужденците! Война на омразните им кралства!“
Тълпите вече обкръжаваха резиденцията непрекъснато, въпреки че Дъждовното време беше в разгара си. През час избухваха песнопения, изпълнени със закани за смърт на злите чужденци, чъщите, които искали да унищожат доблестното кралство Кайт.
Когато излизахме, трябваше да се покриваме с наметала от зебло, за да не оцапат униформите ни с боклуци. Навикваха и бутаха по улиците кайтските ни слуги и бяхме принудени да придружаваме до и от домовете им тези, които не живееха в имението. Накрая се принудихме да освободим всички.
Събрах кайтските ни бойци и им предложих възможността да напуснат службата си при нас. Останах доволен и малко изненадан, че само половината, около петдесет души, приеха предложението ми. Тези, които останаха, включително легат Йонджи, бяха най-добрите.
И тогава беше убит първият нуманциец. Казваше се Джуан Ингрес и беше на пет годинки.
Баща му беше пътуващ бижутер, а майка му — кайтка. Детето играело на кикбол с петимата си братя и един по-силен ритник изпратил топката над стената, в градината с домати на съседа. Джуан хукнал след нея. Изневиделица се появили трима мъже, стегнали около шията му жълто копринено въже и с рязко дръпване я прекършили. Докато братята му успеят да извикат, тримата изчезнали.
Кайтските стражи заявиха, че не могли да намерят никакви следи и че никой от агентите им не бил чул нищо за злодеянието.
Генералният резидент Тенедос изрази гневното си възмущение от тази нечувана жестокост пред аким Фергана.
Владетелят, с много скръбна физиономия, заговори колко е ужасно, че се е случило това деяние и какъв срам изпитва самият той, въпреки че разбира много добре как някои хора, помнещи традиционните злини, нанасяни от Нуманция над нещастния Кайт, могат да бъдат до такава степен заслепени от гнева си, че да вземат едно невръстно детенце за враг.